Робин Хоб - Убиецът на Шута

— От колко време се грижиш за нея?

— От две години вече.

Извърнах очи от него към кобилата.

— Ти какво име би ѝ дал?

Знаех, че ѝ е дал име.

— Прис. Защото е много капризна. Мрази копитата ѝ да са мръсни. И седлото ѝ трябва да е точно както трябва, попоната да е гладка, никаква гънка да няма. Капризна е за такива неща.

— Прис — казах и сивите уши на кобилата щръкнаха напред. Знаеше си името. — Хубаво име. Много по-добро от Пъструша.

— Да — съгласи се той веднага. Почеса се отново по главата, а после се намръщи и среса с пръсти косата си, като издърпа сламките от нея. — Искате ли да ви я оседлая?

„Не мога да яздя. Страх ме е от коне. Не знам дори как да се кача на кон.“

— Да — отвърнах без никаква идея защо го казах.

Седях и го гледах. Движеше се бързо, но методично и си помислих, че Прис знае всичко, което Нас ще направи, още преди да го е направил. Когато намести седлото на гърба ѝ, миризмата му ме лъхна. Кон и смазано седло, и стара пот. Стегнах се, за да овладея нервния трепет, който пробяга по гърба ми. Можех да го направя. Прис беше кротка. Нали?

Слязох от оградата, щом Нас отвори вратата и я изведе. Вдигнах очи към нея. Беше ужасно висока!

— Има стъпенка за качване пред конюшнята. Хайде. Вървете до мен, не зад нея.

— Рита ли? — попитах с нарастващ страх.

— По̀ ще е доволна, ако може да ви вижда — отвърна той и реших, че това може би означава „да“.

Качването на стъпенката не беше лесно за мен и дори когато стъпих на нея, гърбът на Прис изглеждаше висок. Погледнах нагоре към небето.

— Май ще вали.

— Тц. Чак вечерта. — Погледна ме в очите. — Искате ли да ви помогна?

Кимнах сковано.

Той се качи на стъпенката до мен.

— Ще ви повдигна и ще преметнете единия крак — каза ми. Поколеба се за миг, а след това ме хвана през кръста. Повдигна ме и почти се ядосах, че изглеждаше толкова лесно за него. Но преметнах крака си над кобилата и той ме намести на седлото. Затаих дъх, когато Прис помръдна под мен. Извърна глава и ме погледна с любопитство.

— Свикнала е с мен — каза Нас. — Вие сте много по-лека. Сигурно се чуди дали наистина има някой на седлото.

Прехапах устна и си замълчах.

— Можеш ли да стигнеш стремената? — попита той, забравил за условностите. В гласа му нямаше злоба. Нито подигравка заради ръста ми. Опипах с крак. Той ме хвана за глезена и го подръпна към стремето. — Много е дълго. Чакай да го оправя. Вдигни си малко крака.

Послушах го, зяпнала между ушите на кобилата, докато той правеше нещо, първо на едното стреме, а после на другото.

— Опитай сега — каза ми и когато усетих стремената под краката си, изведнъж се почувствах по-сигурно.

Той се покашля.

— Хвани юздите.

Направих го и изведнъж се почувствах сама и много далече от всички безопасни неща. Вече бях на Прис и ако тя поискаше да затича с мен, да ме хвърли на земята и да ме стъпче, можеше. Нас заговори отново:

— Аз ще я водя. Ти дръж юздите, но не се опитвай да я насочваш. Просто седи в седлото и я усети как се движи. Изправи си гърба обаче. Трябва да седиш права на кон.

И нищо повече не ми каза онзи първи ден. Седях на Прис, а Нас я водеше. Не говореше много. „Изправен гръб.“ „Палците на юздите.“ „Нека да усети, че си тук.“ Не беше кратко и не беше дълго. Помня момента, в който най-сетне се отпуснах и издишах въздуха, който бях задържала в дробовете си.

— Това е — каза той; и това бе всичко.

Не ми помогна да сляза от Прис. Само я върна до стъпенката и изчака. След като стъпих долу, каза:

— Утре ще е по-добре, ако си с ботуши.

— Добре — отвърнах. Не „благодаря“. Защото нямах чувството, че е направил нещо за мен. Беше нещо, което и тримата бяхме направили заедно. — Утре — казах и си тръгнах — мъничка и тиха — от конюшните.

За да помисля за това, отидох до скривалището си. Исках да съм сама и да мисля, и да проверя най-ценното си притежание. Вече не влизах през кабинета на баща ми, а през тайната врата в килера. Все още ме беше страх от плъхове, но поне тропането и шумът като че ли ги бяха прогонили. Всеки ден изяждах закуската си и след това се измъквах при първа възможност, за да се упражнявам с наметалото.

Бързо бях открила ограниченията му. Не можех да го облека и да ходя невидима по коридорите. На наметалото му трябваше време, докато уподоби цветовете и сенките на мястото, където се намираше. Внимавах с опитите си, защото се боях, че ако го изтърва с пеперудената страна надолу, никога няма да го намеря. Тъй че го изпробвах насаме, като например завивах пън сред дърветата, загръщах с него статуя в оранжерията на Търпение или дори го просвах на пода на стаята на майка ми. Пънът се превърна в плоско петно мъх. Можех да го напипам, но не можех да убедя очите си, че е там. Статуята също изчезна, а после наметалото уподоби съвършено шарката на килима, върху който го бях изпънала. Сгънато, се превръщаше наистина в много малко пакетче, което можех да пъхна под колана си и да го нося с мен. Днес, със скритото така наметало, отидох в брезовата горичка край алеята за впрягове към главната порта. Качих се на една бреза и си намерих удобен клон с изглед към алеята.