Робин Хоб - Убиецът на Шута

Той клекна и се вторачи в мен с упорито търпение. Зачаках. Но той можеше да си седи там до безкрайност. Накрая казах:

— Само този първи път ще я оставя малко по-широко отворена. Докато ми се довериш. Запълзях назад, той ме последва, и оставих вратата отворена. Рядко я затварях докрай, тъй като така и не бях открила как да я отварям откъм страната на килера. Докато се отдръпвах бавно от нея, по-скоро усещах, отколкото виждах, че идва след мен.

Колкото ѝ да ми се искаше мишките и плъховете да бъдат прогонени от владението ми, щеше ми се да не беше дошъл точно днес. Имах си работа.

Черно-бялата ми сянка тръгна упорито подир мен, докато се провирах през лабиринта между стените. Вървях пипнешком и по спомен вече, а той, изглежда, нямаше никакви угризения да ме следва като призрак в тъмното.

Когато стигнах в бърлогата си, сложих наметалото на скришното му място. Бях увила сухари в една купа на лавицата си. Извадих ги от купата и я напълних с вода от запушената бутилка, която държах там.

— Ето ти вода — казах му. — Каквото и да правиш, не трябва да мяукаш, нито да вдигаш много шум. И съм оставила вратата на килера открехната, тъй че ако поискаш да излезеш навън, ще можеш да го направиш. Но внимавай готвачката или някои от момичетата в кухнята да не те хванат в килера за месо. Ще те напердашат с метлата!

Беше толкова неподвижен, че се зачудих дали е дошъл с мен чак дотук. После усетих как ме бута с глава по крака и след това се усука около пищяла ми. Наведох се и го погалих. Беше мършав дворен котарак, още непорасъл, кльощав и длъгнест. Обърна се и изведнъж опря оголените си зъби в дланта ми.

— Ще ти донеса и риба и месо — обещах му. — За да не ти омръзне да ядеш само мишки.

Той пак ме бутна с глава по ръката, съгласен с предложението. Изведнъж почувствах, че ме е почел някак си. Стоях наведена в тъмното и мислех.

— Трябва ти име — казах му.

Едва ли.

Кимнах мълчаливо, разбрала, че ако реши, че иска да му дам име, ще ми каже. Той много внимателно вдигна лапа и я сложи на коляното ми. Все едно бях дърво, което може да не е достатъчно здраво, за да се покатери по него. Но се покатери и клекна в скута ми. Седях съвсем неподвижно. Той сложи предните си лапи на гърдите ми и след това подуши лицето ми, особено устата. Сметнах, че е неучтиво, но останах неподвижна. След няколко дразнещи мига той легна, сви се на кълбо и замърка. Вероятно заспа.

Писарят пристигна, както се очакваше, макар че затрупаният ми със задачи ум не го очакваше точно този ден. Когато един от новонаетите слуги дойде тичешком да ми каже, че е пристигнал изтощен пътник, първият ми импулс беше да го упътя към кухнята за храна и да му пожелая всичко добро по пътя. Едва когато Булен със закъснение добави, че непознатият твърдял, че е новият писар, прекъснах спора между един бояджия и един дърводелец и тръгнах към главния вход.

Фицбдителен ме чакаше. Беше станал по-висок, с мъжествена челюст и широки рамене, но насиненото му лице привлече цялото ми внимание.

И Сенч, и Копривка ми бяха казали, че са го били. Бях очаквал няколко отока и може би насинено око. Като го погледнах обаче, разбрах, че ударите, които е понесъл, вероятно са му разклатили зъби, а може и да са избили няколко. Носът му все още беше подут, имаше и разцепено горе на скулата. Прекалено изправената му стойка намекваше за стегнати от превръзка ребра, а предпазливото му стъпване издаваше болката му. Сенч и Копривка с право се бяха притеснявали за него: зарастването на счупени ребра не се улеснява от друсането на конски гръб. Явно беше избягал от Бъкип вероятно точно навреме. Побоят не беше предупреждение, а опит за покушение над живота му.