Робин Хоб - Убиецът на Шута

— Но наистина обичам старата си стая. — Не можех да му кажа пред слугите, че искам стая с вход към шпионския лабиринт. Не бях сигурна дали изобщо искам да му кажа за онзи вход. Харесваше ми да съм единствената, която знае за него. Претеглих тайната си и бързия достъп до шпионската дупка спрямо възможността да разпръсна част от клюките. А ако той решеше, че вместо това трябва да подобри стаята ми? Можеше да открият шпионската врата! Покашлях се. — Но тя беше бебешка стая, нали? Тук е много по-добре. Благодаря ти, татко. Чудесно е.

Беше малко неловко, но отидох до него и вдигнах лицето си, за да ме целуне. Бях може би единствената, която разбра, че той се изненада, и със сигурност само двамата знаехме, че рядко се бяхме докосвали така. Но той се наведе, за да ме целуне по бузата, все едно това беше нещо, с което и двамата бяхме привикнали. Бяхме съюзници, разбрах изведнъж, вдигнали стените си срещу един враждебен свят.

Ревъл направо не го свърташе на място от възбуда. В мига, в който се отдръпнах от баща ми, той се поклони и каза:

— Господарке Пчеличке, ако имате мъничко време, бих се радвал да ви покажа хитроумните чекмеджета в гардероба ви и как се сгъва надолу огледалото. — Щом кимнах, той с две крачки се озова пред новия ми гардероб. — Вижте. Има кукички за нанизи и малки чекмедженца за други накити. Това е лавичката за благоухания! Позволих си да подбера някои! Това красиво шишенце съдържа розова есенция, а в това синьото има есенция от орлови нокти; двете са много подходящи за млада дама на вашите години! Добавих и това хитроумно стъпалце за вас, да ви позволява да стигате до всеки рафт и да се видите в огледалото. Вижте как се сгъва нагоре и надолу! А отделението за по-големи окачени вещи, ах, какъв приятен аромат — облицовано е с кедър, за да гони гадните малки мушици!

Докато говореше, отваряше празни чекмеджета и завърташе закачалки с много повече ентусиазъм, отколкото бих намерила в себе си за един гардероб. Усмихнах се колкото можех и продължих да се усмихвам, докато той ме уверяваше, че слугинската стая, свързана с моята, скоро щяла да е готова за обитателка. Препоръча на вниманието ми Грижливка като възможна лична слугиня и се наложи да се обърна и да прикрия смущението, избило на лицето ми, докато тя се представяше. Прецених, че е поне на петнайсет, може би и на повече. Тя се изчерви, докато приклякаше в реверанс с чаршафите в ръце, и нямах представа какво да ѝ кажа. Слугиня. Какво щях да я карам да прави? Винаги ли щеше да е близо до мен, да ме следва навсякъде? Изведнъж се зарадвах, че бях снизходителна с приемането на новото си жилище. Ако бях настояла за старата си стая и я бяха сложили там, нямаше да имам шанс да използвам тайния вход. Но пък ако спеше в съседната стая на моята, щях ли да мога да се измъквам незабелязано?

Обърнах се отново към Ревъл. „Внимателно, внимателно…“

— Стаята е чудесна, а гардеробът е очарователен. И сте помислили грижливо за всичко. И колко мило от ваша страна да ме улесните да стигам до нещата. Това открай време ми е трудно, а ето, че сте го решили.

Никога не бях виждала Ревъл да се изчерви от удоволствие, но сега го направи. Кафявите му очи заискриха и за свое изумление осъзнах, че съм го направила мой приятел. Обърнах се към татко ми. Бях дошла да потърся него, с намерението да го помоля за нови зимни ботуши и няколко по-дълги туники. Но сега прецених, че не бива да го моля за тези неща пред слугите. Огледах ги, Грижливка и Ревъл, и мъжа, който окачваше завесите около леглото. Вече беше почти привършил, а Грижливка пристъпваше напред и ги дръпваше за последно, за да висят право. Бях познавала Ревъл през целия си живот, но бях живяла като диво котенце, промъкващо се покрай високия домашен иконом без дума. Какъв интерес можеше изобщо да има такъв достолепен и важен възрастен към мен? И все пак беше тук и извличаше огромна радост от това, че е създал тази стая за мен.

А сега Грижливка явно щеше да стане част от моя свят. Всички разраснали се по брой хора, които щяха да обитават Върбов лес, щяха вече да са хора, с които трябваше да се срещам и да говоря всеки ден. И щеше да има други деца, по-едри от мен, но на същите години, в класната стая с мен всеки ден. Толкова много хора се превръщаха в част от моя свят! Как щях да се оправям с толкова много хора?

Част от моя свят, но не част от семейството ми. Татко ми беше моето семейство. И двамата с него трябваше да стоим гръб до гръб, винаги, и да се защитаваме срещу всички клюки и спекулации. Не бях сигурна защо е така, но изведнъж го разбрах. Можеше да ме наричат Пчеличка Беджърлок, но аз знаех, че всъщност съм Пчеличка Пророчица. Това знание беше като тухла, наместена да запълни пукнатина в стена. Бях от Пророците. Като моя баща. Тъй че се усмихнах и казах високо: