Робин Хоб - Убиецът на Шута

Заведох я до спалнята си. Беше променена от последния път, когато бе там. Бях събрал дрехите и завивките си и бях повикал перача. Беше идвал два пъти с един много голям кош и смръщил неодобрително нос. Същата вечер, когато се върнах в стаята си, пухеният ми дюшек беше проветрен и обърнат, всички повърхности бяха почистени от прах и стаята бе подредена. Не бях го поръчал; подозирах Ревъл. Тази нощ спах в ленени чаршафи, изпрани и почистени от потта на скръб, на възглавници, които не бяха мокри от сълзите ми. Свещите за свещниците ми бяха чисто бели, не ароматизирани, а нощницата, която облякох, беше мека и чиста. Бях се почувствал като пътник, който е бил на дълго и уморително пътуване и е пристигнал в някой безличен хан.

Не се изненадах, когато Пчеличка спря на прага и зяпна изумена. Това можеше да е стая на който и да е човек. Или на никого. Огледа я, а след това погледна мен.

— Искам си нещата. — Говореше ясно. Нямаше някаква дрезгавост в гласа ѝ, нито следа от напрежение от сдържани сълзи. Заведох я до скрина под прозореца, отключих го и го отворих. Тя погледна вътре и застина.

Вътре бяха не само вещите, които бях прибрал от стаята ѝ в онази жестока и трескава вечер, но и много други спомени. Бях прибрал първата дрешка, която Пчеличка бе носила, и панделка, открадната преди много години от косата на Моли. Тук беше четката за коса и огледалото на майка ѝ, и любимият ѝ колан от боядисана в синьо кожа с навързани за нея кесийки. Бърич го беше направил за нея и токата бе изтъняла от употреба. Беше го носила до деня, в който умря. Имаше малко ковчеже, което пазеше не само накитите на майка ѝ, но и всяко от бебешките зъбчета на Пчеличка.

Пчеличка намери и книгите и нощниците си.

— Свещите са в кабинета ми, запазени само за теб — напомних ѝ.

Тя събра няколко малки фигурки. Не проговори, но от свитите ѝ устни разбрах, че липсват други важни неща.

— Съжалявам — казах, когато тя се обърна от скрина с ръце, пълни със скъпоценните ѝ вещи. — Трябваше да те попитам. Ако можех да върна скъпите ти неща, щях да го направя.

Тя ме погледна за миг в очите. Гняв и болка тлееха в огъня там. Внезапно смъкна товара си на леглото ми и заяви:

— Искам ножа за колан на майка ми.

Погледнах в скрина. Малкият нож си беше на колана, където бе висял години наред. Имаше костена дръжка и по някое време Моли или може би Бърич я беше увил с кожа, за да не се хлъзга. Беше в синя кания с цвета на колана.

— Коланът ще ти е доста голям още много години — казах. Беше наблюдение, не възражение. Никога не бях помислял, че ще иде при някой друг освен Пчеличка.

— Само ножа и канията ми трябват сега — каза тя. И отново ме погледна в очите. — Да се защитавам.

Вдишах дълбоко и извадих колана на Моли от скрина. Трябваше да сваля няколко кесийки, преди да мога да изхлузя канията. Подадох ножа на Пчеличка с дръжката напред, но когато посегна към него, го дръпнах.

— От какво да се защитаваш?

— От убийци — заяви тя. — И от хора, които ме мразят.

Тези думи ме удариха като камъни.

— Никой не те мрази!

— Мразят ме. Онези деца, които си решил, че ще взимат уроци с мен. Поне три от тях ме мразят. Може би повече.

Седнах на ръба на леглото, с ножа на Моли отпуснат в ръцете ми.

— Пчеличке — заговорих разумно. — Те едва те познават, тъй че как биха могли да те мразят? А дори и да не те харесват, съмнявам се, че децата от имението биха посмели да…

— Те хвърляха камъни по мен. И ме гонеха. Той ме плесна толкова силно, че ми разкървави устата.

Ужасен, студен гняв се надигна в мен.

— Кой направи това? Кога?

Тя извърна очи от мен. Заби поглед в ъгъла на стаята. Мисля, че се бореше със сълзите. Заговори много тихо.

— Беше преди години. И няма да кажа. Това, че ще го знаеш, само ще го направи по-лошо.

— Съмнявам се — казах грубо. — Кажи ми кои те гониха, кой посмя да те замерва с камъни и ще се махнат от Върбов лес още тази нощ. Те и родителите им с тях.

Синият ѝ поглед се плъзна покрай мен като лястовица покрай стръмна скала.

— О, и това ще накара другите слуги да ме заобичат, нали? Хубав живот ще имам тогава, щом другите деца ще ги е страх от мен, а родителите им ще ме мразят.

Беше права. Призля ми. Малкото ми момиченце беше гонено с камъни, а аз дори не знаех. Дори да го знаех, не можех да измисля как да я защитя. Беше права. Каквото и да направех, щеше да стане само по-лошо. Усетих се, че ѝ подавам прибрания в канията нож. Тя го взе и за миг мисля, че беше разочарована, че ѝ го давам. Знаеше ли, че признавам, че има моменти, когато не мога да я защитя?