Робин Хоб - Убиецът на Шута

Не го усетих, докато не седна на пода зад мен и не ме прегърна. После заговори в ухото ми:

— Пчеличке. Аз ги спасих. Върнах се тук късно снощи. Взех свещите и няколко други неща, които знаех, че ще искаш. Запазил съм ти ги.

Отворих очи, но не се отпуснах в ръцете му.

— Трябваше да ми кажеш — казах с гняв. Как можеше да ме е оставил да изпитам тази загуба, та дори само за няколко минути? — Трябваше да ме оставиш да дойда тук и да взема важните си неща, преди да ги изгорят.

— Трябваше — отстъпи той, след което ме жегна с: — Но не помислих за това. Всичко трябваше да се направи незабавно. Толкова много неща ставаха, и толкова бързо.

Гласът ми беше студен.

— И какво спаси? Свещите ми? Книгата ми за билки? Статуйката със совата, свещника ми? Спаси ли синьото ми одеяло? Туниката с маргаритките, извезани по полите?

— Не спасих старото одеяло — призна той дрезгаво. — Не знаех, че е важно.

— Трябваше да ме попиташ! Трябваше да ме ПОПИТАШ! — Мразех сълзите, които внезапно бликнаха в очите ми, и как гърлото ми се стегна и ме задави. Не исках да съм тъжна. Исках да съм ядосана. Ядът боли по-малко. Обърнах се и направих нещо, което не бях правила никога. Ударих баща си, толкова силно, колкото можех, първия ми сблъсък със стегнатите мускули на гърдите му. Не беше плесница на малко момиченце. Ударих го с толкова сила, колкото успях да събера, исках да го заболи. Ударих го още веднъж, и още веднъж, докато не разбрах, че той ме оставя да го правя, че може да сграбчи ръцете ми и да ме спре по всяко време. Че може би иска да го нараня. Това направи ударите ми безсмислени и напразни. Спрях и го погледнах. Лицето му беше спокойно. Очите му ме гледаха открито, без укор и без да предлагат защита срещу яда ми. Приемаше го като справедливо.

Това не събуди съчувствие у мен. Само ме ядоса още повече. Това беше моя болка — ограбили ми бяха неща, които бях ценяла. Как смееше да ме гледа все едно той беше уязвеният? Скръстих отново ръце, този път за да го изключа от себе си. Наведох глава, за да не ми се налага да го гледам. Когато сложи ръка на бузата ми и другата на темето ми, само стегнах мускули и се присвих по-силно.

Той въздъхна.

— Старая се, Пчеличке. Не успявам понякога. Спасих каквото помислих, че е важно за теб. Когато поискаш, кажи ми и ще ги вземем и ще ги сложим в новата ти стая. Исках да е нещо като изненада за теб. Мислех, че ще ти хареса да имаш Жълтия апартамент. Беше грешка. Твърде голяма промяна и твърде бързо, и ти трябваше да имаш повече дума в това.

Не се отпуснах, но го слушах.

— Тъй. Това няма да е изненада. След пет дни двамата с теб ще отидем в Крайречни дъбове. Ревъл беше достатъчно съобразителен да предположи, че може би ще искаш сама да избереш плата за зимните си туники. И ще посетим обущаря, вместо да го чакаме да направи зимното си гостуване тук. Краката ти вече са пораснали повече, отколкото се полага за година. Ревъл каза, че имаш нужда от нови обувки и че ти трябват и ботуши. За езда.

Това ме жегна толкова, че вдигнах глава към него. Тъга все още изпълваше очите му, но той каза мило:

— Това беше изненада за мен. Много приятна.

Отново наведох очи. Не бях имала намерение да е каквото и да било за него. Макар че, като си го помислих сега, бях очаквала с нетърпение да ме види, че мога да яздя, въпреки че нито той, нито Ридъл бяха намерили време да помислят, че е достатъчно важно да ме научат. Тогава осъзнах колко дълбоко съм ядосана и на двамата от това, че винаги като че ли отделят повече време за Шън, отколкото за мен. Исках да задържа този гняв и да го направя по-дълбок и по-силен. Но повече от това исках ласките на мама в стаята, където щях да спя тази нощ.

Заговорих на пода. Подразни ме колебанието в гласа ми.

— Искам да вземем нещата ми сега. И да ги приберем на сигурно в стаята ми.

— Веднага — каза той.

Стана. Не го хванах за ръката, нито той мен. Но го последвах извън стаята, която беше моя някога, стаята, където беше умряла пратеничката.

И тъй, отново бях сгрешил. И лошо. Вървях бавно по коридора, с малкото ми дете до мен. Тя не ме хвана за ръка. Вървеше точно на ръка разстояние от мен и знаех, че не е случайно. Ако болка може да се излъчва като топлина от огън, то това беше студът, който усещах от вцепенено ѝ малко телце. Толкова сигурен бях, че правя каквото трябва. Че тя ще се зарадва на новата си стая и на мебели, съобразени с нейния ръст. В нетърпението си да заблудя персонала за „гостенката“, която бе изчезнала, бях унищожил скъпи спомени, незаменими късчета от детството ѝ.