Робин Хоб - Убиецът на Шута

Пчеличка издърпа късия нож от канията и за миг се зачудих какво ли би направила Моли. Беше просто острие, изтъняло от много точене. Моли го беше използвала за всичко: рязане на цветя, остъргване на червеева дупка от морков или изваждане на треска от палеца ми. Погледнах ръката си и си спомних как я беше държала здраво и безмилостно изчопляше нащърбената треска.

Пчеличка беше обърнала хватката си и държеше ножа все едно се кани да го забие надолу. Направи няколко замаха във въздуха, стиснала зъби.

— Не така — чух се да казвам. Тя се навъси изпод вежди. Понечих да взема ножа от ръката ѝ и изведнъж осъзнах, че няма да го направя. Извадих моя нож. Приличаше на ножа на Моли: късо здраво острие, предназначено за десетки дребни неща, за които може да потрябва нож. Задържах го хлабаво в ръката си, с дланта нагоре, с леко отпусната дръжка. Балансирах го. — Опитай така.

Макар и с неохота, тя ме послуша. Балансира ножа в ръката си и след това го стисна здраво. Мушна във въздуха с него и поклати глава.

— Иначе съм по-силна.

— Може би. Ако имаш послушен враг, който ще стои мирно, докато го мушкаш. Но ще трябва да се доближиш до него. Ако държа нож така, това ми позволява да го принудя да се отдръпне от мен. Или мога да се протегна и да порежа някого, преди да е успял да се доближи до мен. Или мога да избера широко посичане. — Показах ѝ го. — Както ти държиш ножа си, не можеш да посечеш ефикасно. Нито да задържиш повече от един нападател.

Виждах в изгърбените ѝ рамене колко много ѝ се иска да е права. Дразнеше я, че трябва да признае, че греши. Накрая отстъпи и каза с тих и пресипнал глас:

— Покажи ми. — И още по-неохотно: — Моля.

— Добре. — Отдръпнах се на безопасно разстояние от нея и заех стойка. — Започва със стъпалата ти. Трябва да си балансирана и в готовност, тежестта ти трябва да е наместена така, че да можеш да се завъртиш настрани, да направиш внезапна стъпка напред или назад, без да изгубиш равновесие. Коленете леко присвити. Виждаш ли как мога да движа тялото си насам и натам?

Тя зае стойка срещу мен и започна да ми подражава. Беше гъвкава, малкото ми момиче, и бърза като змия.

Оставих ножа на земята и се въоръжих с канията му.

— Значи, ето я първата ни игра. Никой от нас няма право да движи стъпалата си. Или да стъпи напред или назад. Ще се опитам да те докосна с върха на тази кания. Ти трябва да се отместиш встрани и да не позволиш да те докосна.

Тя погледна оголения нож в ръката си и след това мен.

— Засега остави това. Започни с отбягване на оръжието ми.

И затанцувахме с дъщеря ми в колеблив контрапункт един на друг. Отначало я докосвах без усилие, бодвах ръката ѝ над лакътя, гръдната ѝ кост, корема, рамото ѝ.

— Не гледай ножа — посъветвах я. — Следи ме целия. Когато ножът се задвижи към теб, вече е почти късно. Наблюдавай цялото ми тяло и виж дали можеш да разбереш кога ще се опитам да те промуша и къде.

Не бях толкова груб с нея, колкото Сенч беше някога с мен. Промушванията на Сенч ми бяха оставяли отоци и той ми се беше смял всеки път, когато ме победеше. Но аз не бях Сенч и тя не беше като мен. Отоците и подигравките нямаше да изтръгнат по-голямо усилие от нея. Както помнех, това беше предизвиквало гняв у мен и водеше до грешки и по-бързо поражение. Напомних си, че не се опитвам да уча дъщеря си да бъде убиец. Исках просто да я науча как да избягва нож.

Тя схващаше бързо и скоро аз станах този, когото мушкаха с кания. Първия път, когато ѝ позволих да го направи, тя спря и застана съвсем неподвижно.

— Ако не искаш да ме учиш, тогава го кажи — каза хладно. — Но не се преструвай, че съм научила нещо, което не съм.

— Просто не исках да те обезкуража — извиних хитрината си.

— А аз просто не искам да си мисля, че съм научила нещо, което не съм. Ако някой иска да ме убие, трябва и аз да мога да го убия.

Стоях неподвижно и се мъчех да надвия усмивката, която напираше да избие на лицето и в очите ми. Нямаше да го приеме добре.

— Добре — отвърнах и след това вече бях честен с нея. Което означаваше, че този следобед тя не ме докосна повече, но също така означаваше, че гърбът ме болеше и се бях изпотил, преди тя да се съгласи, че е получила достатъчно тренировка за един ден. Късата ѝ коса беше мокра и стърчеше като стърнище. Тя седна на пода, за да наниже канията на ножа си на колана. Когато се изправи, ножът висеше тежко на детското ѝ тяло. Погледнах я. Не вдигна очи към моите. Изведнъж ми заприлича на занемарено кутре. Моли никога не ѝ позволяваше да обикаля така размъкната.