Робин Хоб - Убиецът на Шута

Бутнах вратата към слугинската стая. Светлината от огъня едва проникваше вътре. Върнах се за свещ. Постелките на бледата странница бяха както ги беше оставила, смачкани на леглото. Бях достатъчно благоразумна да не ги докосвам. Заобиколих предпазливо и в този момент се препънах в нещо и едва не паднах. Извиках от страх от заразената постеля и призракът проплака в отговор.

— Ей сега! — изсъсках му тихо. — Идвам. Тихо, и ще ти дам едно голямо парче риба.

Вода. Котаракът искаше вода. Трябваше да се сетя. Вече бе намерил и си беше взел наградата от солена риба, и сега беше жаден.

— Вода, добре. И наденичка от килера. Стой кротко, докато стигна до теб. Моля те.

Гръмкото „мяуу“, което последва, беше съгласие и предупреждение. Ако наградата му се забавеше, чак каменните стени щяха да се съборят около мен.

Погледнах в краката си, уплашена, че ще видя порой от хапещи насекоми, плъзнали нагоре по глезените ми. Вместо това видях само пеша на нощния си халат, а когато го повдигнах, босите си стъпала на дъсчения под. Задържах халата високо, доближих свещта и се наведох. Усещах, че стъпалото ми е върху нещо, което не е подът, но не можех да видя нищо.

Вдигнах халата още по-високо, за да мога да стисна пеша със зъби, и свих пръстите на краката си. Стиснаха някаква тъкан. Лека и мека. Пресегнах се, защипах я между палеца и показалеца си и в този момент гънка от плата се разгъна и откри отново шарката на пеперуденото крило от долната страна. Пуснах го стъписана. И отново: кракът ми явно беше бос на пода, но половината от пръстите ми бяха изчезнали. Един ъгъл на наметалото се беше обърнал и се виждаха деликатните цветни карета. Зяпнах изумена и бавно размърдах пръсти. Можех да усетя плата, който ги покриваше, но не можех да ги видя.

Стиснах цветната пеперудена част от наметалото между палеца и показалеца си и се изправих. Вече можех да го видя. Висеше от ръката ми, дреха с пищни цветове и почти безтегловна. Затова значи не я бяхме видели в леглото. Странните думи на пратеничката се върнаха в ума ми: „Отнема цветове и сенки.“ Нищо чудно, че ни беше предупредила да не я захвърляме. Беше съкровище от стара приказка! Изведнъж страхът ми от заразяване изчезна, заменен от увереността, че ако баща ми види това, ще ми го вземе и сигурно ще го унищожи, за да ме защити.

Оставих свещта на пода, застанах предпазливо по-далече от завивките, тръснах наметалото и го сгънах, с пеперудената страна отвън. Получи се изненадващо малък пакет. Помислих си, че такава тънка тъкан ще е деликатна и почти безполезна против вятър и дъжд. Реших да внимавам много с нея.

Котакът измяука отново.

— Шшт! — предупредих го. После предложих: — Порови или драскай, където видиш светлината ми. Опитвам се да намеря вратата.

Смътното дращене дойде изпод леглото. Не исках да пипам рамката му, но го направих. Хванах я с две ръце и издърпах тежкото легло настрана от стената. Стори ми се много по-тежко, отколкото трябваше да е, и реших, че е направено така просто за да откаже някой слуга да се опитва да го мести.

Вдигнах свещта и се промуших покрай рамката до стената, за да надникна и да опипам дървените панели. Котаракът дращеше усърдно, дори трескаво. Не можах да видя отвор или резе, но когато опрях ръката си там, където драскаше, усетих течение. И звукът, както ми се стори, беше много по-силен, отколкото трябваше да е.

— Търпение — предупредих го отново и изведнъж се сетих за вратата в кабинета. Затворих вратата на стаята и огледах пантите. Никакви фалшиви панти, но зад вратата имаше една дъсчица, която беше по-тясна от другите. Пъхнах ноктите си в ръба и задърпах, докато тя се люшна навън. Зад нея имаше лост, покрит с паяжина и зацапан с петна ръжда. Дръпнах го и той изскърца. Не стигна далече, но един сектор от стената зад рамката на леглото изведнъж се отмести. Възбуденото мяукане на котарака вече беше по-силно.

— Шшт! — предупредих го. Подозирах, че ми остава много малко време, докато баща ми се върне. Трябваше да скрия наметалото, да изкарам котарака и да го наградя, и да се върна в стаята си преди да са усетили, че ме няма. Върнах тесния панел на мястото му, стиснах зъби и се промуших покрай заразеното легло. Когато се подпрях на изместения панел на стената, той се люшна навътре. Пристъпих и избутах с крак котарака назад. — Не излизай! Няма вода тук.

Той изсъска, но отстъпи назад. Пъхнах наметалото под мишницата си, оставих свещта на пода и като напрягах и последните си сили, издърпах леглото на мястото му. После влязох в тайния проход и бутнах скритата врата зад себе си.