Робин Хоб - Убиецът на Шута

Имало беше моменти, когато бях мислил за това. Опитвах се да го оправдая. Не ме беше имало, когато той бе минал през град Бъкип. Мнозина бяха чули, че съм мъртъв. А той? През годините отговорът ми на това се беше лутал напред-назад. Беше ми оставил подарък, изваяната статуйка с него, Нощни очи и мен. Щеше ли да остави подарък, който изобщо няма да се получи? Е, какво друго да направи с него? Имаше думи, скрити в камъка спомен, едно изречение. „Никога не съм бил разумен.“ Означаваше ли това, че ще е толкова глупав да поднови приятелството ни дори при риска да се развали работата ни? Или означаваше, че в своята глупост ще тръгне на опасно приключение без мен?

Означаваше ли това, че е бил глупак изобщо да държи на мен извън ролята ми на негов Катализатор? Беше ли извинение, че привидно е държал на мен и е позволил да разчитам толкова дълбоко на приятелството ни? Беше ли изобщо истински държал на приятелството ни?

Вярвам, че винаги са налице такива мрачни мисли, когато едно приятелство свърши толкова внезапно. Но всяка рана рано или късно се превръща в белег. Точно този така и не престана да сърби, но се бях научил да живея с това. Не ми се натрапваше непрекъснато. Имах дом, семейство, любяща съпруга, а после дете, което да отгледаме с нея. И макар смъртта на Моли да беше събудила отново ехото на загуба и самота, не мислех, че живея непрекъснато с него.

След това пристигна пратеничката. И послание, толкова зле предадено или зле съставено, че в него нямаше много смисъл. Беше намекнала, че е имало други пратеници, които не са стигнали до мен. В ума ми се събуди спомен. Отпреди толкова много години. Млада пратеничка и трима странници. Кръв на пода и кървави отпечатъци на пръсти на лицето на Шута. Онзи писък…

Почувствах се замаян и ми призля. Сърцето ме заболя все едно някой го беше стиснал. Какво послание бях пропуснал преди толкова много години? Каква смърт бе преживяла онази пратеничка в онази нощ?

Шутът не ме беше изоставил, нито пренебрегнал. Преди години се беше пресегнал към мен. Да ме предупреди или да ме помоли за помощ? Пропуснал бях посланието му и го бях оставил без отговор. Изведнъж това ме нарани повече от всичките години мислене, че е изоставил приятелството ни. Мисълта, че напразно е чакал години за някакъв отклик от мен, ме прониза с болка, остра като бръснач.

Но не знаех как да достигна до него вече, нито как да започна издирването, което ми бе възложил. И нямах никаква представа къде да търся сина му, нито що за същество трябва да търся.

Изтласках тези мисли от ума си. Имах нужда от сън, поне малко сън, преди да се съмне.

Но оставаше убийството. По ирония единственото същество, което бе разбрало колко малко исках да продължа да съм убиец, беше замесено в принуждаването ми да се върна към тази професия. Не съжалявах за решението си; оставах абсолютно уверен, че то е правилно. Но негодувах, че трябваше да го взема, и бях дълбоко обезпокоен, че детето ми трябваше да види как премахнах мъртвото тяло и че трябваше да понесе бремето с опазването на тази тайна.

След като истерията на Шън с призрака затихна и след като преместих заспалото си дете от стола на Моли на един диван, взех одеяло от леглото си и ръкописа, с намерението да го огледам още веднъж. Но беше повече от безполезен. Скрих го под някаква забравена дрешка за кърпене в кошницата за шиене на Моли и огледах стихналата стая. Огънят бе догорял до въглени; подсилих го. Взех възглавница от стола ѝ и се почувствах гузен, щом я сложих на пода. Легнах пред огъня и се завих с одеялото. Шевовете от везмото на Моли на възглавницата се притиснаха в бузата ми. Реших да избия всякакви въпроси и страхове от главата си и просто да поспя. Засега нямаше непосредствена заплаха за мен или хората ми, нямах представа какво да правя със странното послание и нямаше нищо, което можех да направя за драматичните преживявания на Шън. Затворих очи и опразних ума си. По гористия склон се сипеше чист сняг. Поех си дълбоко дъх и си казах, че в отривистия вятър има лека нотка от мирис на сърна. Усмихнах се. Не страдай по вчерашния ден. Не заемай утрешната беда. Остави сърцето си да ловува. Отпусни се в сега. Бавно изпълних дробовете си и бавно издишах. Отнесох се на едно място, нито сън, нито будност. Бях вълк на заснежен склон, вдишвах мириса на сърна и живеех само в сегашното.

Фиц?

Не.

Фиц? Знам, че си буден.

Не съм всъщност. Умът ми се отнесе към ума на Сенч, лодка, привързана към кей. Не само исках да съм заспал. Трябваше да съм заспал, да се понеса волно надалече по течението.