Робин Хоб - Убиецът на Шута

А ако не се откаже бързо? Ако има наблюдатели и го проследят?

Първо ще трябва да го намери. А тези, които прати да търсят, като нищо може да намерят нещо съвсем друго. Пауза в мислите му и тихо, доволно котешко мъркане.

Довърших вместо него. А и да открие къде си го изпратил, все пак ще трябва да мине покрай мен.

Именно. Толкова много задоволство. Бях толкова уморен, че дори тръпката на гордост, която изпитах от неговата увереност в мен, беше дразнеща. Сигурен ли си, че не си надценил способността ми да се погрижа за тези изгубени агънца, които ми пращаш?

Ни най-малко. Смятам, че способността ти отстъпва само на моята.

Премълчах, че Шън едва не е била отровена, а Фицбдителен е жестоко пребит под опеката на Сенч. Отстъпвала само на неговата. Да бе. Прозях се толкова широко, че челюстта ми изпука. Помъчих се да задържа ума си върху това, което ми казваше. А какво мисли лорд Бдителен за това, че неговата лейди се опитва да премахне най-големия му незаконен син?

Последва съвсем кратко колебание. Този човек няма никаква чест. Не е привързан към младежа, както той всъщност заслужава. Би бил облекчен, мисля. Ако наистина знае за заговорниченето на жена си. Ако не, смятам да се погрижа да бъде напълно осведомен. Ще бъде накаран да се погрижи за безопасността на момчето, преди да съм приключил с някого от двамата.

Така. Сенч държеше този край на ситуацията здраво. Поне не го беше прехвърлил в моята област на отговорност. Ще те уведомя, когато стигне тук. А сега трябва да спя.

Фиц. Добре ли си? Умението предава чувство точно толкова добре, колкото и мисъл, когато човек е невнимателен. Усетих искрена загриженост. Той четеше болката ми.

Избутах го леко от ума си. Не исках да отговоря на въпроса. Категорично не бях добре и той беше последният човек, с когото желаех да обсъждам това. Много съм уморен. Домашни гости. Домашни ремонти. И не е времето на годината, когато би трябвало да правя тези ремонти. Трябваше да съм ги направил още през лятото.

Е, да, това ще те научи да не отлагаш нещата. А малката? Тя как се приспособява?

Пчеличка е добре, Сенч. Съвсем добре. А аз ще спя. Сега.

Изтласках го твърдо от ума си и вдигнах стените си.

Нямаше връщане към съня и целият покой беше избягал. Гледах сенките от огъня по тавана на стаята. Опитах се да помисля за Моли, без тъгата, но тази рана все още беше твърде прясна. Отказах да мисля за пратеничката или да гадая повече за посланието ѝ.

Но отказът да мислиш за нещо само го връща още по-силно в ума. Помислих за Шута. Опитах се да се престоря, че не съм му ядосан, че беше пратил толкова неясно послание. Не можах, тъй че спрях да мисля за него.

Превъртях се настрани и погледнах малкото си момиче. Косата ѝ беше щръкнала във всички посоки. Беше се свила на кълбо като спящо кутре. Одеялото се беше смъкнало от нея и можех да видя, че дори пръстите на крачетата ѝ са се свили. Спящо дребосъче, надяващо се да остане скрито. О, мъничката ми! Толкова мъничка, но не толкова малка, колкото мислеха всички. Особено след тази нощ. Аз ѝ го бях причинил. Без да помисля, я бях направил своя съучастничка. Точно както Сенч бе направил с мен. След години щях ли да се пресягам към нея както Сенч правеше с мен? Дали повтарях поредния цикъл, отглеждайки чирачка на убиец? Беше ли това единственият вид бащинство, което знаех как да правя?

Шутът винаги беше твърдял, че времето се движи в един голям цикъл, но западащ, в който на всяко обръщане човечеството повтаря грешки, като ги прави още по-тежки. Беше вярвал, че може да ме използва като свой Катализатор, за да вкара това огромно колело в по-добър коловоз. Беше имал видения за различни видове бъдеще и от всички тях беше успял да види, че има едно бъдеще, в което аз оцелявам и заедно променяме света.

Отново се бях върнал на мислите за Шута. Въртях се и се въртях, и накрая станах. Разпалих огъня, затъкнах одеялото по-плътно около Пчеличка и после излязох от стаята безшумно като промъкващ се убиец. Удивително колко умел бях станал в тази дарба.

Тръгнах през Върбов лес с няколко запалени свещи в ръка. Проверих свършената дотук работа в Жълтия апартамент и за пореден път се зачудих колко нагъл може да е човек, който ще дойде като отчаян гост в нечий дом и след това ще се оплаква безкрайно от подслона, който са му предложили. Но тези стаи поне трябваше да ѝ харесат. По-рано през деня в камината бяха разпалили огън от ябълково дърво и кедър, за да освежи стаята. Ароматът се бе задържал. На светлината на свещите жълтите стени грееха с топъл златист цвят. Когато освежените гоблени се върнеха до леглото и пердетата се окачаха отново, щеше да е уютно кътче за всяка млада жена. Затворих дървената врата зад себе си, успокоен, че поне това трябва да е наред утре. Днес, поправих се. Утрото бе на един прекъснат сън разстояние. След Жълтия апартамент беше Зеленият апартамент. Не можех да си спомня кога за последен път бях влизал в тези стаи. Отворих вратата и погледнах в сумрака. Покритите с чаршафи мебели лъхнаха прах. Спуснати кепенци на прозорците. Камината беше изметена и стояла студена с години. Рамката на леглото бе гола като скелет, паната и завесите — прибрани в кедров скрин до него. Въздухът беше застоял, но не видях изпражнения от гризачи. Щях да накарам слугите да го направят обитаем на другия ден. Докато Фицбдителен пристигне, стаите щяха да са достатъчно затоплени. Не беше толкова просторен като Жълтия апартамент. Имаше малък кабинет до спалнята и стаичка за слуга до него. Зачудих се дали ще му трябва слуга. Трябваше ли да му осигуря? Толкова много не знаех какво е да имаш писар. Щях да попитам Ревъл. Може би той щеше да знае. Но да, тези стаи щяха да са за Фицбдителен. Още един проблем решен.