Робин Хоб - Убиецът на Шута

Оставих свитъка настрана, зачуден защо си бях направил труда да го извадя. Бях го донесъл от личната си бърлога в стаята на Моли, където спеше Пчеличка. Беше единственият написан текст, който изобщо бях чел някога, в който се упоменаваше пророчеството за Неочаквания син. И беше само фрагмент. Нямаше нови отговори тук на въпроса, който исках да му задам. Защо след всичките тези години? Защо такова послание и такъв пратеник?

Обърнах го и го огледах за хиляден път. Беше стар къс от нещо… не велен, не хартия. Нито Сенч, нито аз знаехме какво е това. Мастилото беше много черно, ръбовете на всяка буква остри. Материята, на която бе написан, беше податлива и с цвета на мед. Вдигнех ли го към огъня, можех да видя светлина през него. Нито Сенч, нито аз можехме да го разчетем, но дойде с превод, за който Сенч ме увери, че е точен. Тогава беше измърморил нещо от сорта: „На тази цена трябва да е точен.“

Първия път, когато го видях, бях все още момче и беше един от многото свитъци, които Сенч събираше по темата за Белите пророци и техните предсказания. Не бях обърнал повече внимание на това, отколкото на интереса му към цъфтенето на бъза или правенето на отрова от листа на ревен. Сенч имаше много увлечения през онези години. Мисля, че само тези негови мании бяха опазили разсъдъка му през десетилетията изолираност като дворцов шпионин. Определено не свързвах интереса му към Белите пророци със странния шут на крал Умен. През онези дни за мен Шутът беше просто шутът, бледолико мършаво дете с безцветни очи и двуостър език. Предимно го отбягвах. Виждал го бях да разиграва акробатичните си номера, които можеха да накарат двора да ахне. Все още не бях чувал как прави на пух и прах нечия гордост с острия си като бръснач сарказъм и умна игра на думи.

Дори когато съдбата ни събра, първо като познати и след това като приятели, не направих връзката. Години щяха да минат, преди Шутът да ми сподели, че според него пророчествата за Неочаквания син предсказвали моето раждане. Беше едно от петдесетината късчета от предсказания, които беше съчетал. А след това беше дошъл, за да ме намери, своя Катализатор, незаконния син на абдикирал крал в далечна северна страна. И двамата заедно, беше ме уверил, щяхме да променим бъдещето на света.

Вярваше, че аз съм Неочаквания син. Имало беше три пъти, когато беше толкова настойчив за това, че самият аз почти го повярвах. Смъртта определено бе жадувала за мен и много често той се бе намесвал, за да ме измъкне от тази съдба в последния възможен момент. И накрая аз бях направил същото за него. Бяхме постигнали целта му, връщането на драконите на света, и с това беше свършило времето му като Бял пророк. Или Бял ясновидец, както казват някои.

И ме беше оставил, като бе прекъснал десетилетия приятелство, за да си замине и да се върне там, откъдето бе дошъл. Клерес. Град някъде далече на юг, или може би това бе просто името на школата, където бе отраснал. Защото през цялото време, което бяхме прекарали заедно, не ми беше казал почти нищо за живота си преди да го познавам. А когато сметна, че е време да се разделим, си отиде. Не ми даде никакъв избор по този въпрос и твърдо отказа предложението ми да замина с него. Страхувал се, както ми каза, че ще продължа да действам като Катализатор и че заедно може неволно да развалим всичко, което сме постигнали. Тъй че си беше заминал, а аз така и не бях могъл да се сбогувам истински с него. Знанието, че ме е оставил без никакво намерение да се върне, беше идвало при мен на капчици разбиране, пръснати през годините. И всяка капка осъзнаване носеше своята болка.

През месеците след завръщането ми в Бъкип бях разбрал, че най-сетне, изведнъж, вече имам свой собствен живот. Беше замайващо преживяване. Той ми беше пожелал щастие в намирането на собствената ми съдба и изобщо не се усъмних в искреността му. Но ми беше отнело години, докато приема, че отсъствието му в живота ми е преднамерено категорично, акт, който той беше избрал, нещо приключено, въпреки че някаква част от душата ми все още се колебаеше и очакваше завръщането му. Това, мисля, е шокът от края на всяка връзка. Това е осъзнаването, че нещо, което за теб все още е продължаваща връзка, за другото лице е нещо свършило и приключило. Няколко години чаках като вярно куче, на което са казали да стои на място. Нямах никакво основание да вярвам, че Шутът е загубил обичта си или привързаността си към мен. Но с времето кънтящото мълчание и постоянното отсъствие започна да се усеща като неприязън или по-лошо — като безразличие.