Робин Хоб - Убиецът на Шута

Котакът първо , реших и той остана доволен.

— Върни ни до килера — подканих го шепнешком. — При рибата! — Пъстрия поведе и го последвах. На два пъти той спря толкова рязко, че едва не го настъпих. Но знаеше пътя и стигнахме до скритата врата в килера и заедно се измъкнахме оттам. Трябваше да струпам сандъци, за да стигна един хубав наниз наденички, окачени много високо за мен. Отново съжалих, че си нямам нож на колана. Наложи се да откъсна две от наденичките от наниза със зъби. Котаракът измяука жално, за да ми напомни, че повече е зажаднял за вода.

Заедно влязохме в кухнята и му намерих вода. Той пи дълго, а аз оглеждах пеперуденото си наметало. Тъканта изглеждаше много по-здрава, отколкото предполагаше лекото ѝ тегло. Когато Пъстрия приключи с пиенето, го възнаградих с наденицата и го оставих да си я изнесе в кухненския двор. Докато се отдалечаваше в тъмното, викнах след него:

— А плъховете? Уби ли някой?

Беше убил няколко и бе открил и премахнал две гнезда с плъхчета.

— Ще се върнеш ли утре?

Едва ли. Не му беше харесало да е затворен без вода. Свикнал беше да идва и да си отива когато благоволи. Затича, вдигнал високо опашка, в студената нощ. Не можех да го виня. Бях го оставила затворен и без вода часове наред. Но това, че беше открил две гнезда с малки плъхчета, беше нещо, което не можех да пренебрегна. Трябваше да си намеря котешки съюзник, и то скоро.

Чух откъм къщата тих звук и си спомних, че трябва да побързам. Шмугнах се обратно в килера точно когато чух някой да влиза в кухнята. Щипнах с пръсти пламъчето на свещта и пипнешком си намерих пътя обратно в тайния проход. Дръпнах вратата и я затворих. Тъмнината стана непрогледна. Уверих се, че вече знам пътя достатъчно добре, така че да не ми трябва светлина. Стараех се да не мисля за плъхове, които Пъстрия не е убил.

Отне ми време, но пипнешком се добрах до малката килийка, от която се виждаше кабинетът на баща ми. Тънък лъч светлина идваше през шпионката. Надникнах и видях как баща ми отиде да затвори вратите на кабинета. След миг щеше да отвори тайната врата.

Тръснах пеперуденото наметало и го обърнах с невидимата страна отвън. Не можех да видя какво правя. Надявах се да не съм оставила да се показва някоя гънка от цветната страна. Когато го чух да отваря вратата на панела, скрих наметалото на лавицата зад запасите ми от свещи.

Танцуващата светлина от пламъка на свещта му го изпревари. Светли и плавни сенки се изляха и разпръснаха. Дойдоха иззад ъгъла като водна вълна и ме погълнаха. Седях кротко с изгасналата свещ в ръката ми. Щом ме видя, той въздъхна с облекчение.

— Помислих си, че може би ще те намеря тук — каза нежно. И после, щом ме погледна: — О, скъпа… и свещта ли ти угасна? Такава ужасна нощ за теб. Горкото ми малко кутре.

Трябваше да се наведе, за да влезе в малкото ми скривалище. Когато се изправих, се наведе още и ме целуна по темето. Постоя неподвижно за миг, сякаш вдъхваше миризмата ми.

— Добре ли си?

Кимнах.

— Тук ли искаш да идваш, когато си изплашена?

На това можех да отговоря искрено.

— Да. Това място си е мое. Повече от всяко друго във Върбов лес.

Той се изправи и кимна.

— Добре. — Опита се да завърти рамене, но не можа в тясното пространство. — Хайде, ела с мен. Трябва да поспим малко все пак.

Поведе и аз го последвах по тайните проходи и в бърлогата му. Видях как затвори панела и отвори високите врати. Следвах светлината на свещта му, щом тръгнахме обратно към главната част на Върбов лес. В подножието на голямото стълбище той спря. Обърна се и ме погледна.

— Стаята ти ще трябва да се почисти щателно, преди да можеш отново да спиш там. А моята стая е твърде разхвърляна. Предлагам да спим в дневната на майка ти, където тя те роди.

Не дочака съгласието ми. Последвах го и влязохме в уютната стая, моята някогашна детска. Беше студено и тъмно. Баща ми запали свещи и ме остави там, докато донесе лопатка въглени от друга камина, за да запали огън. Докато го нямаше, избърсах паяжините от новата си червена нощница. Огледах смътно осветената стая на майка ми. Не бяхме прекарвали много време тук, откакто тя умря. Присъствието ѝ беше навсякъде, от свещите, приготвени в свещниците, до празните вази за цветя. Не. Не присъствието ѝ. Отсъствието ѝ усетих тук. Последната зима тримата се бяхме събирали тук почти всяка вечер. Кошницата за работа на майка ми все още беше до стола ѝ. Седнах на нейния стол и я взех в скута си. Дръпнах крачетата си под нощницата и притиснах кошницата до гърдите си.