Робин Хоб - Убиецът на Шута

Празно. Опитах се да си спомня как беше изглеждала последния път, когато я видях. Постелята не беше ли по-малко на пода и повече на рамката на леглото? Помолих се на боговете, които едва признавах, дано да не я е докосвала. Стаичката беше толкова малка, че беше нужен само миг, за да се уверя, че не е в нея. Излязох от нея и обзет от ужас се втурнах към раклата ѝ за дрехи. Колко често си бях напомнял, че ѝ трябва нещо по-малко, с по-лек капак? Сигурно беше паднала в нея, ударила си беше главата и след това се бе задушила в тъмното.

Но вътре бяха само дрехите ѝ, натикани на купчини и вързопи. Облекчението се бореше с тревогата. Нямаше я. Жегна ме раздразнение, че дрехите ѝ са толкова зле поддържани. Бяха ли слугите зарязали и тази стая, след като ги изгоних от моята? В толкова много отношения се провалях с дъщеря си, но най-вече с това, че я бях загубил тази нощ. Кракът ми побутна нещо на пода. Купчина мокри дрехи. Дрехите на Пчеличка. Значи се беше преоблякла тук. Къде можеше да е тогава? Била е тук и вече я нямаше. Къде можеше да е? Къде можеше да е отишла? В кухнята? Беше ли огладняла? Не. Беше разтревожена, дори уплашена. Къде можеше да е отишла?

И се сетих.

Минах покрай Ридъл, привидно спокоен.

— Лека нощ! — пожелах му кисело. Той ме изгледа, а после се надигна бързо, с едно плавно движение.

— Ще ти помогна да я потърсим.

Ядосах се на проницателността му и я приех с охота.

— Поеми кухните тогава. Аз ще проверя в кабинета ми.

Той кимна и затича. Заслоних с ръка пламъчетата на свещите и го последвах. Слязохме по стълбището и поехме в различни посоки. Затичах към личния си кабинет. Всичко беше тихо и тъмно.

Двойните врати на кабинета бяха затворени. Цареше пълна тишина.

Стоях сама в стаята си и слушах врясъците на Шън в коридора. Горчивина се надигна в мен. След всичко, което бях преживяла с него тази нощ, всичко, което бях направила, за да му помогна, един вик от нея и баща ми беше изтичал навън, оставяйки ме сама в полумрака, в мокрите дрехи. Избутах по-високо капака на раклата и се надигнах на пръсти, за да опипам отвътре да намеря нещо сухо и удобно, което да облека за леглото. Забърках надолу покрай зимни чорапи и боцкащи вълнени ризи. Пръстите ми докоснаха нещо, хванах го и го издърпах от дъното на раклата.

Беше топъл плъстен зимен халат. Червен. Любимият ми цвят. Отнесох го до огъня, за да го видя по-хубаво. Беше нов. Обърнах яката и познах шевовете. Майка ми го беше ушила. За мен. И го беше прибрала, както правеше често, за да се извади, когато надрасна стария си.

Смъкнах мокрите си дрехи и си навлякох през главата новия нощен халат. Прилягаше ми добре, само дето ми беше малко дълъг. Повдигнах го, за да мога да ходя. Почувствах се елегантно, че трябва да повдигна полите си, докато вървя, макар и да не бяха поли, а само краят на нощния ми халат.

Призракът извика — дълъг далечен вопъл, от който настръхнах. Постоях замръзнала за миг. След това се повтори, по-близък и по-силен. Две неща се случиха в този момент. Разбрах, че изобщо не трябваше да оставям котарак в шпионския лабиринт, и внезапно заключих, че да, стаята ми все пак има вход към тайните проходи. Просто не беше там, където бях помислила, че трябва да е.