Робин Хоб - Убиецът на Шута

— Тате?

Един убиец трепна и извърна погледа си към малкото момиче. В първия миг не я познах. Помъчих се да намеря пътя си обратно към това да съм нейният баща.

— Моли. — Думата изригна от устата ми силно и накара Пчеличка да пребледнее дотам, че зачервените ѝ страни и носле изпъкнаха като оплискани с кръв. Моли ме беше опазила. Тя беше белязала пътя ми в посока, различна от онази, по която можеше да поеме животът ми. Вече я нямаше и имах чувството, че съм паднал от ръба на канара и безпомощно пропадам надолу към разрухата. И бях повлякъл детето си с мен.

— Тя е мъртва — каза с тънък гласец Пчеличка и изведнъж всичко отново стана истинско.

— Знам — отвърнах окаяно.

Тя се пресегна и хвана ръката ми.

— Водеше ни настрани, в тъмното и мъглата, към пасището. Ела насам. — Дръпна ръката ми и осъзнах, че съм тръгнал към загърната в мъгла гориста ивица земя покрай пасището.

Върнахме се на пътеката към Върбов лес, където в няколко прозореца грееше смътна светлина.

Вървяхме мълчаливо по тъмните коридори на Върбов лес. Спрях пред стаята на Пчеличка и изведнъж си спомних, че тя не може да спи тук. Носът ѝ беше като яркочервено копче. Носеше зимно наметало и ботуши, а под това — само една вълнена нощница. Вече беше прогизнала до коленете. О, Пчеличке!

— Хайде да ти вземем чиста нощница. Ще спиш в моята стая.

Потръпнах, като си спомних глиганската бърлога, в която се беше превърнала стаята ми. Нищо не можеше да се направи сега. Исках всяко останало късче от завивките ѝ да бъде унищожено, за да избегна заразата от ужасните твари, които пратеничката бе донесла в себе си. Едва потиснах мисълта за жестокото наказание, което ѝ бе наложено. Толкова невъзвратимо. Наказанието им за това, че е предателка, беше дълга и мъчителна смърт, която никакво оправдание или обяснение не можеше да спре. Все още не бях сигурен кои са „те“, но вече ги презирах.

Запалих свещ от камината, а Пчеличка отиде до раклата си с дрехи. Нощницата ѝ повлече мокра диря по пода. Тя вдигна тежкия капак, подпря го с рамо, за да го задържи отворен, и започна да рови в раклата. Озърнах се из стаята. Оголеното легло изглеждаше сурово и обвиняващо. Бях убил една жена в тази стая, тази нощ. Исках ли изобщо детето ми да спи тук отново? Може би нямаше да я измъчват кошмари от това, което бях направил, защото със сигурност нямаше представа за това. Щеше да вярва, че пратеничката просто е умряла от раните си. Но това убийство щеше да ме терзае дълго. Не исках дъщеря ми да спи в леглото, където бях убил някого. Още утре щях да се разпоредя да я преместим в друга стая. За тази нощ…

— Спри! Просто спри, моля те! Остави ме на мира! МОЛЯ ТЕ! — Беше гласът на Шън, извиси се до писък на последната дума.

— Стой тук! — изръмжах на Пчеличка и изскочих от стаята. Временната спалня на Шън беше в края на коридора. Бях направил само няколко крачки, когато Ридъл, по нощница, с нож в ръка и с щръкнала на туфи коса изригна от стаята си и се озова до мен. Затичахме рамо до рамо. Гласът на Шън се извиси отново, изпълнен с ужас:

— Съжалявам, че си мъртъв. Не беше моя вина, не беше моя вина! Остави ме на мира!

Вратата на Шън рязко се отвори и тя изскочи в сумрачния коридор. Кестенявата ѝ коса падаше по раменете на нощницата ѝ. Държеше нож, фино и тънко острие, и дори в ужаса си го държеше така, сякаш знае как да борави с него. Изпищя още по-силно, като ни видя да тичаме към нея. След това позна Ридъл, извика името му без дъх, затича и се хвърли в ръцете му, като едва не се намушка на ножа му. Като че ли не забеляза, когато той хвана китката ѝ, стисна и я принуди да пусне оръжието си.

— Какво има, какво стана? — завикахме двамата, а в отговор тя само проплака и прегърна Ридъл през врата толкова силно, че се уплаших да не го задуши. Беше заровила лицето си в гърдите му, а той държеше ножа си настрана от нея в едната си ръка, докато с другата я потупваше непохватно по гърба. Тя му повтаряше нещо, но не можех да я разбера. Наведох се и вдигнах оръжието ѝ. Беше един от предпочитаните модели за работата на убиец. Явно не беше уверена, че елементарното ѝ обучение ще я защити срещу призрак. Пъхнах го в ръкава си.

— Ще проверя стаята ѝ. Ти я пази — казах на Ридъл, но когато понечих да мина покрай тях, тя внезапно вдигна глава и изкрещя:

— Не влизай там! Не влизай! Това е призракът му, плаче и плаче! Обвинява ме. Роно ме обвинява!

Спрях, усетил гадене от обземащия ме страх. Не съм суеверен. Не вярвам в призраци. И все пак като че ли чух далечния плач на изгубено дете. Сърцето ми се сви, но приех с охота думите на Ридъл: