Робин Хоб - Убиецът на Шута

Жената щеше да е отправната ми точка. Коя беше тя? Разрових мозъка си. Хрумна ми за Гарета. Тя беше девица, дъщеря на един градинар, когато двамата с Шута бяхме деца. Още тогава беше влюбена в него. Като юноша той беше живо и игриво момче, премяташе се на кълбо и се въртеше на колело, и правеше жонгльорските номера, очаквани от един дворцов шут. Беше остроумен. Често хуморът му беше жесток към онези, за които смяташе, че ще им е от полза да ги позахапе веднъж-дваж. С много малките или с тези, към които съдбата не се беше оказала добра, се държеше по-нежно, като често обръщаше шегите срещу себе си.

Гарета не беше хубавица и той се бе държал мило с нея. За някои жени това е предостатъчно. В по-късни години тя си го беше спомнила, разпозна го в облика му на лорд Златен. Имало ли беше нещо повече от разпознаване? Така ли я беше склонил да опази тайната му? Ако бяха имали дете, сега то щеше да е на двайсет и няколко години.

Тя ли беше единствената възможност? Е, имаше в изобилие курви и дами за удоволствие в градчето Бъкип, но не можех да си представя, че Шутът ги е навестявал. Трябваше да е била Гарета… После мислите ми се отклониха и изведнъж видях Шута в съвсем различна светлина. Винаги беше много дискретна личност. Можеше да си е имал скрита любовница. Или не толкова скрита. Лоръл. Ловкинята с Осезанието не беше крила влечението си към него. Беше прекарал години далече от Бък, в Бинград или навярно в Джамайлия. Почти нищо не знаех за живота му там, освен че е живял предрешен като жена.

А след това очевидното се намести и си помислих какъв тъпак съм. Джофрон. Защо ѝ беше писал? Защо я беше предупредил да пази сина си? Може би защото беше техният син? Преподредих спомените си за Джофрон и Шута. Някъде преди трийсет и пет години, когато Шутът ме намери, докато издъхвах в планините, ме взе в малкия си дом. Имал беше малка планинска къща, която делеше с Джофрон. Беше я изнесъл оттам, когато ме прибра. А когато я напусна, за да тръгне с мен в търсенето ми, ѝ остави всичко, което притежаваше. Помислих си как бе реагирала на появата ми последния път, когато се срещнахме. Можех ли да тълкувам отношението ѝ към мен като реакция на любовница, която е била пропъдена заради приятел? Като че ли бе изпитала удоволствие да ми покаже, че е писал на нея, докато на мен не бе изпратил нито дума.

Върнах се към онези трескави дни и си спомних гласа ѝ, обожанието, с което говореше за своя Бял ясновидец. Бях го сметнал за някакъв вид религиозна страст. Може би е било друг вид страст. Но ако тя му беше родила дете, той със сигурност щеше да го е знаел. Беше ѝ пращал писма. Тя беше ли му отговаряла изобщо? Ако бе оставил дете там, момчето щеше да е с година по-младо от Копривка. Определено не дете, което да се нуждае от защитата ми! А внукът, който бе там, изобщо не беше приличал на Шута. Ако беше внук на Шута, то наследството му на Бял със сигурност щеше да се е показало някъде. Внук на Шута. Дълго време тези думи ми изглеждаха невъзможни за съчетаване.

Размислях над това, докато пламъците оглозгваха костите на пратеничката. Какво всъщност знаех? Ако Шутът бе станал баща последния път, когато беше в Бъкип, синът му щеше да е млад мъж, а не дете. Нямаше логика. Пратеничката бе нарекла момчето дете. Спомних си колко бавно беше израствал Шутът, как бе твърдял, че е с десетилетия по-стар от мен. Имаше толкова много, което не знаех. Но ако беше обичайно за неговия вид да растат бавно, може би синът, който бе оставил, все още щеше да изглежда като дете? В такъв случай не можеше да е синът на Джофрон, който бе станал баща на свое момче. Беше ли ѝ пратил предупреждение, защото се е боял, че ловците ще преследват всяко дете, за което може да има нищожна вероятност да е син на Шута? Умът ми обикаляше на кръгове, опитваше се да построи кула с твърде много блокове. Разбира се, ако беше син на Джофрон, той можеше да ми го е казал, с десетки податки, които само аз щях да позная. Наречи го сина на Майстора на кукли и щях да го разбера. Но това, разбира се, беше вярно за всеки син! Момчето на Градинаря, детето на Ловкинята… бяхме се познавали един друг толкова добре. Всяко дете, което беше оставил, със сигурност можеше да го е идентифицирал за мен. Ако Шутът знаеше със сигурност къде е детето… Дали не ме пращаше за зелен хайвер, да намеря дете, което уж съществува, на основание на някакви смътни Бели пророчества? Нямаше да ми направи това. Не. Почти със сигурност щеше. Защото можеше да вярва, че аз бих могъл да намеря такова дете. Беше ли дори син на Шута? Пресях отново оскъдните думи на пратеничката. Неочакван син. Някога, беше ми казал, тези думи се отнасяха за мен. А сега? Имаше ли друг „неочакван син“ някъде? Можех ли да съм сигурен, че това момче е синът на Шута? А и пратеничката говореше толкова объркано…