Робин Хоб - Убиецът на Шута

Ужасна гледка изникна пред очите ми. Пухената ми постеля беше на пода. Баща ми бе коленичил до нея. Беше си обул ботушите и тежкото му наметало бе на пода до него, тъй че трябваше да се е върнал до стаята си. Беше накъсал на ивици една от завивките ми и с тях връзваше вързопа, който правеше. Лицето му бе посивяло, когато го вдигна към мен.

— Тя умря — каза ми. — Изнасям я навън, за да я изгоря. — Не спираше да стяга тежкия вързоп. Пухената ми постеля придобиваше формата на огромен пашкул. Вътре имаше едно мъртво момиче. Той извърна очи от мен и добави: — Съблечи се до голо, тук. После иди в стаята ми. Можеш да намериш някоя от ризите ми и да спиш в нея. Нощницата си остави тук. Ще изгоря и нея.

Зяпнах го. Оставих долу каната и оцета. Пуснах вързопа с ментата и тя се разпиля на пода. Каквото и лекарство да се беше канил да прави татко, вече бе много късно. Тя беше мъртва. Мъртва като майка ми. Той пъхна още една ивица от одеялото под вързопа, събра двата края и ги стегна здраво на възел.

Гласът ми излезе много тънък:

— Няма да ходя гола по коридорите. И не можеш да направиш всичко това сам. Да доведа ли Ридъл да ти помогне?

— Не. — Клекна отново. — Пчеличке. Ела тук. — Отидох при него. Мислех, че ще ме прегърне и ще ми каже, че всичко ще е наред. Но той ме накара да наведа глава и огледа грижливо остриганата ми коса. После стана, отиде до раклата ми с дрехи и я отвори. Извади вълнения ми халат от миналата година. — Съжалявам — каза ми, щом се върна при мен. — Но трябва да те опазя. — Хвана пеша на нощницата ми и я смъкна от мен. След това ме прегледа от глава до пети, под мишниците и отзад, и между пръстите на краката. Лицата и на двама ни бяха много зачервени, преди да приключи. После ми даде вълнения халат, взе нощницата ми и я напъха във вързопа. — Обуй си ботушите и се вземи зимното наметало — каза ми. — Ще трябва да ми помогнеш. И никой никога не бива да научи какво правим тази нощ. Никой не бива да узнае какво послание ни донесе тя. Или дори че сме я намерили отново. Ако други хора научат, онова дете ще е в голяма опасност. Момчето, за което каза тя. Разбираш ли?

Кимнах. В онзи момент майка ми ми липсваше повече от всякога.

Докато носех тялото ѝ надолу по стълбището, скъпата ми мъничка подтичваше пред мен, понесла свещ, за да осветява пътя ми. В един ужасен миг се почувствах благодарен, че Моли не е жива да види какво искам от детето ни. Поне бях измислил достатъчно дълго отклонение, за да не види как убивам пратеничката. Прибягнал бях до двете кръвни точки на гърлото ѝ. Още когато поставих ръцете си, беше разбрала какво правя. Слепите ѝ кървясали очи се бяха вгледали в моите и за миг прочетох на лицето ѝ облекчение и съгласие. Но после, когато приложих натиска, рефлексивно беше посегнала да сграбчи китките ми. Беше се борила още няколко мига изпълнен с болка живот.

Беше твърде изтощена, та съпротивата ѝ да продължи дълго. Успя да ме одраска малко. Толкова отдавна не бях убивал някого. Никога не бях изпитвал възбуда преди убийство, както става с някои убийци. Никога не го бях превръщал в моя радост в живота, в свое осъществяване или дори в своя желана цел. Когато бях много млад, го бях приемал като своя задача в живота и го бях правил, ефикасно и хладно, и се стараех да не мисля много за него. Онази нощ, дори с първоначалното съгласие на пратеничката, дори със знанието, че я спасявам от продължителна и болезнена смърт, беше може би най-лошото ми преживяване като убиец.