Робин Хоб - Убиецът на Шута

— Зад мен. Плътно зад мен, Пчеличке.

Не погледна назад, за да види дали съм се подчинила. Тръгна бежешком, с нож в ръката, и трябваше да затичам след него, връщайки се на последното място на света, където исках да съм. Без нож в ръката ми. Ако преживеех тази нощ, това никога повече нямаше да се случи. Щях да си открадна нож от кухнята и да го държа под възглавницата си. Щях.

Стигнахме до стаята ми и той ми махна ядосано да се отдръпна от вратата. Беше озъбен и очите му бяха тъмни и подивели. Бащата вълк беше в тях и яростта му беше убийствена ярост от това, че нещо е дръзнало да застраши кутрето му. Спря на прага и се загледа в стаята, осветена само от гаснещия огън в камината. Ноздрите му бяха разширени. След това стана много спокоен. Тръгна към проснатата на леглото ми млада жена толкова бавно, че сякаш само малка частица от него се движеше всеки отделен миг. Хвърли поглед назад към мен.

— Ти се защити? Уби ли я?

Поклатих глава. Гърлото ми все още беше пресъхнало от ужас, но успях да кажа:

— Избягах.

Кимна късо.

— Добре.

Приближи се до леглото и се взря в нея.

Изведнъж се вцепени и вдигна ножа в готовност — и чух влажния ѝ шепот:

— Посланието. Трябва да чуеш посланието. Преди да умра.

Лицето му се промени.

— Пчеличке. Донеси вода.

Имаше съвсем малко останала в каната ми. Отидох в стаята, където я бях оставила, и намерих подноса с непипнатата храна. В един чайник имаше вода за чай, вече изстинала. Донесох я на татко ми.

— Пийни малко — подкани я той и вдигна чашата до устните ѝ. Тя отвори уста, но май не можа да глътне поетото. Потече ѝ от устата по брадичката и отми розовото още повече. — Къде отиде? — попита я баща ми. — Не можахме да те намерим.

Очите ѝ се отвориха на тънки цепки. Клепачите ѝ изглеждаха сухи и вкоравени.

— Бях… там. В леглото. О. — Изведнъж ми се стори още по-тъжна. — О. Наметалото. От наметалото е. Беше ми студено и дръпнах наметалото върху мен. То ме заличи.

Бях се доближила плахо до леглото. Не мисля, че ме забелязваше. Може би вече беше сляпа. Двамата с баща ми се спогледахме скептично. Тя махна вяло с ръка. Напомни ми за тънък върбов лист, раздвижен от вятъра.

— Отнема цветовете и сенките. Не го губете… много е старо. — Гърдите ѝ се издигнаха бавно и се смъкнаха. Беше толкова неподвижна, че я помислих за мъртва. След това извика, сякаш наранена от думите: — Посланието.

— Тук съм. Слушам. — Баща ми хвана тънката ѝ ръка. — Топло — промълви той. — Много топло.

— Толкова е трудно да мисля… Да се съсредоточа… Той го направи… Схема. По-лесно за запомняне. Не е безопасно да се запише.

— Разбирам.

Тя вдиша рязко, а когато издиша, по устните ѝ избиха малки розови мехурчета. Не исках да ги гледам, но не можех да извърна поглед.

— По четири неща ще разбереш, че съм истинска негова пратеничка и ще ми повярваш. От скиптъра с Мишльо — или беше Плъхчо? Името на майка ти никога не ти е казвано. Ти служи на мъж зад стена. Той взе отпечатък на пръстите си от китката ти. — Помълча задъхана. Ние чакахме. Видях как преглътна и извърна лицето си към баща ми. — Доволен ли си? — попита го тихо. — Че съм истинска пратеничка?

Бях права. Не можеше да види лицето ми.

Той трепна като убоден с игла.

— Да, да, разбира се. Вярвам ти. Гладна ли си? Смяташ ли, че можеш да пийнеш малко топло мляко и да хапнеш нещо? — Затвори очи за миг и стана много спокоен. — Изобщо нямаше да те пренебрегнем, ако знаехме, че все още си тук. Когато не можахме да те намерим, помислихме, че си се почувствала достатъчно добре да пътуваш и си ни напуснала.

Премълча, че се бяхме чудили дали не се крие някъде в къщата с намерението да ни убие.

Гърдите ѝ свиреха при всяко поемане на дъх.

— Не. Не храна. Твърде е късно за храна. — Помъчи се да се изкашля и бликналата на устните ѝ кръв стана по-червена. — Няма време да мислиш за мен. Посланието.

— Все още мога да пратя за лечител.

— Посланието — настоя тя. — Посланието и после можеш да правиш каквото поискаш.

— Добре. Посланието — предаде се баща ми. — Слушам. Давай!

Тя се задави, а след това от устната ѝ и надолу по брадичката се хлъзна розово. Баща ми го избърса с крайчеца на одеялото ми. Реших, че тази нощ ще спя в неговото легло. Когато можа, тя вдиша дълбоко и каза на един дъх:

— Той ти каза. Старите сънни пророчества предсказаха неочаквания син. Онзи, който ме изпрати, някога ги изтълкува, че означават теб. Но сега смята, че може би не е така. Вярва, че би могло да има друг. Син, нетърсен и неочакван. Момче, оставено някъде по пътя. Но се надява, че ти можеш да го намериш. Преди да го намерят ловците. — Закашля се и плисна кръв и слюнка. Затвори очи и известно време просто се мъчеше да диша.