Робин Хоб - Убиецът на Шута

Носех проста туника, ушита от майка ми и достатъчно дълга, за да е скромно, над вълнена риза с дълги ръкави. Туниката беше стегната с кожен колан и стигаше до коленете ми. Под това носех само вълнените си гамаши и пантофи. Никой изобщо не ми беше намеквал, че съм облечена като момче, но сега си спомних как бяха облечени ратайчетата в конюшните. Не толкова различно от мен. Дори момичетата в кухнята носеха поли непрекъснато. Погледнах маншетите си. Бяха зацапани с паяжини и тебешир от по-раншното ми приключение. Коленете на гамашите ми също бяха мръсни. Изведнъж осъзнах, че майка ми щеше да ме е накарала да се преоблека преди да сляза на вечеря с гости, в червените ми поли може би. Щеше и панделки да е сложила в косата ми. Вдигнах ръка към косата си и пригладих колкото беше останало от нея.

Шън кимна.

— Така е малко по-добре. Стърчеше като пера на птича глава.

— Много е къса за плитка. Отрязах я, защото майка ми умря. — За миг погледнах право към нея.

Шън срещна погледа ми хладно. После каза:

— Мога само да съжалявам, че моята майка не е мъртва. Мисля, че щеше да направи живота ми по-лесен.

Зяпнах коленете ѝ. Думите ѝ ме прободоха и се помъчих да разбера защо. След малко ме осени. Смяташе своята болка за по-важна от моята. Според нея това, че животът на жестоката ѝ майка продължава, беше по-голяма трагедия от смъртта на моята майка. В този момент я намразих. Но също така открих нещо друго важно. Можех да направя както правеше баща ми: да вдигна очи и да срещна погледа ѝ и нищо от това, което си мислех, да не се издаде на лицето ми.

Тази мисъл ме изненада. Огледах я мълчаливо и разбрах, че няма моята способност. Всичко, което чувстваше в момента, бе изписано ясно и отчетливо на лицето ѝ. Може би смяташе, че съм твърде малка, за да мога да разгадая лицето ѝ, или че и да мога, това не е важно. Но не се опитваше да скрие нищо от мен. Беше знаела, че коравосърдечните ѝ думи ще ме наранят. Беше едно нещастно и обидено същество в дома ми и беше раздразнена от това, че са я оставили с мен. И в нещастието си удряше по мен, защото бях там. И защото мислеше, че не мога да отвърна на удара.

Не изпитвах жалост за нея. Беше твърде опасна за мен, за да я съжаля. Подозирах, че в безразсъдното си отчаяние може да прояви жестокост, каквато не бях понасяла от възрастен. Изведнъж се уплаших, че може да унищожи всички ни и да отнеме малкия мир, който двамата с баща ми бяхме намерили. Седеше срещу мен в хубавите си дрехи и с перлените си обици и ме гледаше: толкова малка и, както си мислеше, мръсна и простовата. Разбира се. Мислеше ме за дъщерята на мъжа от простолюдието Том Беджърлок. Не изгубената принцеса от фамилията на Пророка! Просто дъщерята на овдовелия управител на Върбов лес. Но все пак имах дом и баща, който ме обичаше, и спомени за майка, за която бях най-любимото същество на света. За нея всичко това не изглеждаше честно.

— Утихна нещо — подхвърли тя. Беше като отегчена котка, която подбутва мишка, за да се увери, че е съвсем умряла.

— Късно е за мен. Дете съм, сама го каза. Лягам си доста рано повечето вечери. — Прозях ѝ се, без да закривам устата си, и добавих с по-мек тон: — А самосъжалителните приказки за злочестина винаги ме отегчават, от което ми се доспива.

Тя ме зяпна и очите ѝ станаха още по-зелени. Посегна уж да оправи косата си и издърпа една от дългите игли, които я държаха. Стисна я между палеца и показалеца си, сякаш нарочно да привлече вниманието ми към нея. Мислеше ли да ме заплаши? Стана рязко и аз скочих на крака. Обзалагам се, че можех да я надбягам, но да се измъкна покрай нея до вратата щеше да е трудно. Чух в коридора гласове и след миг Ридъл отвори вратата. Баща ми беше зад него.

— Лека нощ! — извиках им весело. Притичах покрай намръщената Шън, прегърнах татко и бързо се отдръпнах. — Толкова дълъг ден беше, и толкова пълен с неочаквани събития. Доста съм уморена. Мисля вече да си лягам.

— Ами… — Баща ми изглеждаше изненадан. — Щом си уморена… Да те заведа ли до стаята?

— Да — каза Ридъл твърдо, преди да съм успяла да отговоря. Шън оправяше косата си; пъхна с усмивка иглата в стегнатите си кичури. — Нали не се чувстваше добре. Трябва да се погрижиш да е завита топло и да има хубав огън в камината.

— Да. Трябва. — Татко се усмихваше и кимаше, все едно беше съвсем нормално да ме заведе да си лягам в такъв час. Обикновено стояхме до късно заедно и често заспивах при камината в кабинета му. Сега помоли гостите да го извинят, обеща да се върне, после ме хвана за ръка и излязохме. Не си издърпах ръката, докато вратата не се затвори след нас. — Какво си намислила? — попита ме той, щом тръгнахме към спалнята ми.