Робин Хоб - Убиецът на Шута

— Нищо. Късно е. Ще си легна. Така правят децата, както ми казаха.

— Лицето на Шън беше зачервено.

— Мисля, че седеше твърде близо до огъня.

— Пчеличке. — Само името ми каза, но в гласа му имаше укор. Замълчах. Не мислех, че го заслужавам. Трябваше ли да му кажа за иглата ѝ? Несъмнено щеше да ме помисли за глупава.

Стигнахме до вратата и сграбчих дръжката преди той да е успял.

— Искам просто да си легна. Ти несъмнено трябва да се върнеш да поприказваш с възрастните.

— Пчеличке! — възкликна той и този път тонът му издаваше, че съм го уязвила, а и малко ядосала. Беше ми все едно. Да ходи да се грижи за бедната жалка Шън! Тя имаше нужда от съчувствието му, не аз. Лицето му се изопна. — Стой тук докато проверя стаята ти.

Послушах го и изчаках до отворената врата. Но щом излезе, бързо се шмугнах вътре и я затворих. Изчаках, без да пускам дръжката, да видя дали ще се опита да влезе и да ми говори.

Не го направи. Така си и знаех. Сложих още една цепеница в огъня. Не ми се спеше.

Смъкнах дрехите си, струпах ги накуп и ги подуших. Не само мръсни, а определено миришеха на мишина, сигурно от шпионските проходи. Помислих си за Пъстрия, патрулиращ вътре за плъхове и мишки. Помислих да изляза от стаята си крадешком и да ида до кабинета на баща ми да видя дали котаракът иска вече да излезе. Но щеше да се наложи отново да се обличам, а ако баща ми ме хванеше, че се мотая по коридорите, щеше да се ядоса. Реших да стана много рано. И двете ми нощници миришеха малко на застояло. Докато мама беше жива, дрехите ми винаги миришеха на кедър и билки, извадени от скрина, или на слънчева светлина и лавандула, ако бяха току-що изпрани. Подозирала бях, че домашният персонал е станал по-немарлив в работата си след смъртта на мама, но тогава за първи път осъзнах колко пряко ме засяга това.

Обвиних баща си. След това обвиних себе си. Как можех изобщо да си представя, че той може да знае за тези неща? Сигурно нямаше представа, че вече от седмици не се бях къпала цяла, нито си бях мила косата. Вярно, зима беше, но майка ми винаги ме беше карала да се къпя цяла в корито поне веднъж седмично, дори и зиме. Зачудих се дали това, че бе наел допълнителни слуги, означава, че нещата ще се върнат както бяха преди. Едва ли. Едва ли щеше да стане, докато някой не хванеше юздите.

Може би Шън щеше да го направи? При тази мисъл се стегнах. Не. Аз. Това беше моето домакинство. Аз бях жената тук, на мястото на сестра ми, в къщата на сестра ми. Предполагах, че слугите, които татко ми винаги надзираваше, си вършеха работата както винаги. Тях ги наглеждаше Ревъл. Но майка ми беше надзиравала домакинския персонал. Ревъл го биваше в правенето на безброй неща, но не мислех, че надзирава ежедневното пране, тупане и чистене. Аз трябваше вече да вляза в тази роля.

Навлякох най-малко вмирисаната си нощница. Погледнах стъпалата си и си измих лицето, ръцете и краката с малкото вода, която беше останала в каната. Разбърках огъня и се пъхнах в леглото. Имаше толкова много неща, за които да мисля, тъй че не смятах, че ще мога да заспя.

Но съм заспала — и изведнъж се събудих, а безцветното момиче стоеше над леглото ми. По бузите ѝ се стичаха рубинени сълзи. Розова кръв бликаше от устните ѝ. Гледаше ме вторачено.

— Посланието — каза тя, изплю кръв с думите и след това се хвърли отгоре ми.

Изпищях и започнах да се боря да се измъкна. Тя дращеше с нокти към мен, но вече се бях смъкнала от леглото и стигнах до вратата за един дъх. Пищях, но от устата ми не излизаше никакъв звук. Резето на вратата заигра, докато опипвах в паника, след това тя се отвори широко и изтичах навън в тъмния коридор. Босите ми стъпала заплющяха по пода и накъсаните ми писъци вече се чуваха. А ако вратата на спалнята на баща ми беше залостена? А ако той не се окажеше там, а долу в кабинета си, или някъде другаде в къщата?

— Та-та-та-те — чух се, че запелтечих, но не можех да придам повече сила на гласа си. Вратата му се отвори при допира ми и за мое изумление той вече беше на крака и с нож в ръката. Беше бос и ризата му беше развързана, сякаш тъкмо се беше готвил да си ляга. Сграбчи ме и ме вдигна с лявата си ръка, изви тялото ми така, че да съм почти зад него, а ножът му се изпъна застрашително към зейналата врата. Заговори, без да отмества очи от нея.

— Ранена ли си? Какво става, къде?

— В стаята ми. Момичето… — Зъбите ми тракаха от такъв ужас, че едва ли говорех ясно. Той все пак като че ли разбра. Пусна ме леко на пода и се задвижи.