Робин Хоб - Убиецът на Шута

Излязох след него от тайната бърлога и поехме по коридорите на Върбов лес. Мълчах. Знаех стотици места за криене в къщата ни. Баща ми едва ли бе могъл да ги претърси всички. И със сигурност знаеше това. Повървях известно време мълчаливо до него. Помислих внимателно и после казах:

— Искам нож и кания. Мама носеше винаги.

Той забави крачка и вече не се налагаше да бързам.

— Защо?

— Защо мама винаги имаше нож?

— Тя беше практична жена, винаги правеше разни неща. Имаше нож, за да среже конец, да окастри храст или да отреже цветя, или да нареже плод.

— Мога да правя всички тези неща. Или бих могла, ако имах нож.

— Ще се погрижа да си имаш, и колан като за теб.

— Искам да имам нож сега .

Тогава той спря и ме погледна. Гледах в краката му.

— Пчеличке. Знам, че си малко уплашена. Но аз ще те пазя. Редно е да си имаш нож, защото вече си достатъчно пораснала, за да ти върши работа. Но… — Замълча объркан.

— Не искаш да намушкам някого, ако ме заплашват. И аз не искам. Но не искам и да бъда заплашена и да нямам нищо, с което да се защитя:

— Толкова си мъничка… — отрони той с въздишка.

— Още една причина да ми трябва нож!

— Погледни ме.

— Гледам те. — Гледах в коленете му.

— Погледни ме в лицето.

Вдигнах очи с неохота. Погледът ми обходи лицето му, спря се за миг на очите му и после го извърнах настрани. Той заговори кротко.

— Пчеличке. Ще ти намеря нож и кания, и колан за нея, за да можеш да го носиш. Нещо повече, ще те науча как да го използваш. Няма да стане тази вечер. Но ще го направя.

— Не го искаш.

— Да. Не го искам. Ще ми се да бях уверен, че е нещо, което няма нужда да знаеш. Но предполагам, че ти трябва. И може би съм бил небрежен, че не те научих по-рано. Но не искам да живееш такъв живот.

— Това, че не съм подготвена да се защитя, не значи, че никога няма да се наложи да се боря за живота си.

— Пчеличке, знам, че е така. Виж. Казах ти какво ще направя и ще го направя. Но засега, за тази нощ, можеш ли да ми се довериш, че ще те защитя? И да го оставим?

Нещо стегна гърлото ми. Заговорих на краката му, гласът ми беше станал дрезгав и чужд.

— Как можеш да защитиш мен , когато ще се грижиш за нея и ще пазиш нея ?

Изглеждаше стъписан, след това — уязвен, и накрая — уморен. Видях с крайчеца на окото си как израженията пробягаха по лицето му. Овладя се и заговори спокойно.

— Пчеличке. Няма за какво да си ревнива. Или да се безпокоиш. Шън се нуждае от помощта ни и да, ще я защитя. Но ти си моята дъщеря. Не Шън. Хайде да вървим. Трябва да се срешиш и да си измиеш лицето и ръцете, преди да отидем да вечеряме.

— Шън ще бъде ли там?

— Да. И Ридъл.

Не се опитваше да ме принуди да подтичвам, но краката ми бяха къси. Когато вървеше с нормалната си крачка, винаги трябваше да бързам, за да не изостана. Забелязах, че къщата е станала по-тиха. Предположих, че е пратил работниците да се приберат по домовете си за през нощта.

— Харесва ми, когато къщата отново е тиха.

— И на мен. Тези ремонти ще отнемат известно време, Пчеличке, и ще трябва да се примирим с шума, прахта и непознатите в къщата ни. Но щом приключат, всичко отново ще е тихо и спокойно.

Замислих се за предстоящата вечеря. Шън и Ридъл на масата с нас. И на закуска утре. Помислих как ще вляза в някоя стая и ще заваря там Шън. Щеше ли да влиза в оранжериите? Щеше ли да чете свитъци в библиотеката? След като си я представих как обикаля из дома ми, изведнъж ми се стори, че винаги ще усещам присъствието ѝ.

— Колко дълго ще е Шън тук? — Някак си се съмнявах, че тихото и спокойното и Шън могат да обитават една и съща къща.

— Толкова, колкото ѝ се наложи. — Опитваше се да говори твърдо, но долових страха в гласа му. Явно не си беше задавал този въпрос. Хареса ми, че не му харесваше отговорът, също като на мен. От това се почувствах по-добре.

Той ме придружи до стаята ми. Измих се, сресах си косата и когато излязох от стаята, за да сляза за вечеря, той беше до вратата.

— Харесва ми, че си си обръснал брадата — казах му.

Бях го забелязала сутринта, но тогава не го коментирах. Той ме погледна, кимна и тръгнахме заедно към трапезарията. Слугите ни бяха настанили в голямата трапезария, но бяха разпалили огън само в най-близката камина. Другият край на залата бе като сумрачна пещера. Ридъл и Шън вече бяха седнали на масата и си говореха, но огромното пространство приглушаваше думите им.

— Ето ни всички — заяви баща ми, щом влязохме. Владееше добре гласа си. Изглеждаше доволен, че всички сме тук.