Робин Хоб - Убиецът на Шута

— Ти явно имаш твърде малко време за мен, тъй че си намерих нещо за правене. — Исках да го упрекна, че ме беше пренебрегнал, но усмивката му на промените, които бях направила, ме стопли твърде много. Беше горд с мен. Не можех да съм толкова вдървена, колкото ми се искаше.

— Умна си. Всичко това е добре обмислено. — Намести свещта в свещника. Напрежението като че ли отчасти го напусна. — Тук ще си в безопасност, докато се уверя, че нищо не те застрашава. Сега трябва да те оставя тук, но ще се върна колкото може по-бързо.

— Всяка стая във Върбов лес ли ще трябва да провериш?

Очите му помръкнаха, като видя, че разбирам от какво се страхува.

— Трябва.

Съмнявах се, че е възможно.

— Толкова много непознати идваха и си заминаваха през последните няколко дни. Защо се страхуваш от тази толкова много?

— Няма време за приказки, скъпа. Колкото по-скоро се заема с това, толкова по-бързо ще мога да се върна при теб. А се страхувам от нея, защото ѝ се доверих прекалено бързо, без да помисля. Може и да не представлява опасност, но опасността може да я е проследила. Бях непредпазлив. Няма да бъда повече. — Остави ме, като излезе заднешком от стаичката ми в тесния коридор. — Трябва да заключа вратата. Но не се бой. Ще се върна.

Щях да съм се уплашила, ако вече не бях подготвила собственото си убежище през килера. След като той излезе, надникнах през шпионката и видях как затвори тайния панел. Обърна се, погледна право към мен и кимна, преди да напусне бърлогата си.

Тъй. Ето ме и мен, самичка. Радвах се, че бях помислила да подсигуря скривалището си със запаси. Поседях малко и премислих всичко, което се беше случило. Беше твърде много за толкова кратко време. Шън. Не ми харесваше. Съненият ми транс. Зачудих се дали трябва да съм изплашена от него, вместо въодушевена. Защо се бях почувствала така? Помъчих се да намеря сравнения за себе си. Бях като растение, което е разцъфнало за първи път. Не. По-скоро като бебе, което за първи път открива, че може да се пресегне с ръка и да сграбчи нещо. Част от мен беше израснала и днес най-сетне беше действала точно както ѝ се полагаше. Надявах се това скоро да се случи отново. Зачудих се защо беше трябвало да го обяснявам на баща си. Нямаха ли всички хора сънища и следователно — сънни състояния? Опитах се да си спомня кой ме е научил, че сънищата са важни, че трябва да се записват и че най-важните сънища ще ме сграбчат и задържат, докато не се изпълнят. Засмях се на глас, щом осъзнах кога бях научила това. Бях го сънувала.

Скоро започнах да съжалявам, че не се бях сетила да си осигуря някакво развлечение. Извадих дневника си и подробно описах деня, но това приключи доста бързо. На повечето от листа бях описала пеперудения сън, много по-подробно описание, отколкото бях писала преди. Върнах дневника на рафтчето и загледах горящата свещ на мама. Беше изключително досадно. Спомних си отново какво ми беше казал Бащата Вълк и моето обещание. Какво беше имал предвид баща ми, когато ми каза да стоя тук? Ами, само че трябва да остана скрита в стенния лабиринт. Уверих се в това седем пъти.

После взех парче тебешир и написах на стената, че татко не бива да се тревожи, че съм излязла да огледам малко проходите и че вземам тебешир и допълнителна свещ, за да отбелязвам пътя си и да си светя.

Първо отидох до шпионката, която гледаше към стаята ми. Надявах се отново да намеря някакъв таен вход. И отново нямаше нищо за откриване. Започнала бях да разбирам проходите и как лъкатушат през стените на къщата. Бяха най-добри в най-старата част на къщата, сякаш ги беше планирал строител. На други места минаваха само на късо разстояние и бяха почти невъзможно тесни или толкова ниски, че на баща ми щеше да му се наложи да пълзи. Запровирах се през този, който минаваше покрай стаята ми, и се разочаровах, че няма шпионка към стаята, която беше дадена временно на Шън. Притиснах ухо до стената, но не успях да чуя почти нищо. Може би някой плачеше в стаята. Може би си въобразявах. Зачудих се дали тя изобщо е в тази стая точно сега. Малко се бях уплашила, когато баща ми за първи път спомена, че ще вземе някого в дома ни. Сега не бях уплашена. Бях ядосана. Шън не ми харесваше, реших в онзи момент, и го оправдах с решението, че тя не харесва мен и че се домогва до вниманието на баща ми. Не бях сигурна защо това ме притеснява, но така беше. Имах нужда от татко си, сега повече от всякога, и не беше редно от нейна страна да идва в дома ни и да му отнема времето.