Робин Хоб - Убиецът на Шута

Намирането на Жълтия апартамент беше по-трудно, но най-сетне успях да се добера до него. Когато прецених, че съм близо, вдигнах свещта високо и бях възнаградена с гледката с малка вратичка, която можеше да се отваря на едната страна. Покриваше шпионка. Най-отскорошните ремонти на стаите включваха и доста замазване. Бяха покрили дупката отвън. Реших, че сега не е моментът да се занимавам с нея. Мазачите можеше да се върнат на другия ден и не исках да привлека вниманието им към дупката. Щях да я оставя да засъхне и след това да я откъртя като запушалка.

Поскитах още малко из скрития лабиринт. Навестих изхода си през килера, за да се уверя, че все още си е както го бях оставила. Докато бях там, свих няколко сушени ябълки и сливи за склада си. Бях се покачила на едно буре, за да стигна до лютите наденички, когато един от кухненските котараци се шмугна вътре. Пъстрия котак всъщност не беше истинското му име, но така го наричаха. Усетих погледа му, когато се изкатерих на сандъците с осолена риба, за да стигна до най-високите лавици в килера. Погледнах надолу и видях как ме е зяпнал с кръглите си жълти очи. Гледаше ме настръхнал, сякаш бях някой от плъховете, които се очакваше да убива. Погледът му ме смрази. Беше голям котарак, с едро тяло и здрави крака, по-скоро за да ловува по земята, отколкото да се катери. Ако решеше да скочи и да ме нападне, нямаше да съм победителката. Представих си острите нокти, впити в раменете ми, и как задните му крака ме дерат по гърба.

— Какво искаш? — прошепнах му.

Мустаците му щръкнаха и ушите му се наостриха към мен. После той измести поглед към един ред светлочервени филета осолена риба, които висяха на връв, изпъната през килера. Знаех защо са окачени толкова високо. За да не могат котките да стигат до тях.

Но аз можех да ги стигна.

Трябваше да се изправя на пръсти, за да откъсна едно. Късовете лъскава от солта риба бяха нанизани на връвта като странни мъниста. Щом го хванах с ръце, го огънах, докато се счупи. Когато поддаде, загубих равновесие и паднах от сандъците на пода на килера. Ударих се силно в бедрото и хълбока, но успях да се сдържа да не извикам. Полежах малко, стиснала откраднатата риба и наденица, вдишах няколко пъти да надмогна болката. Бавно се надигнах. Натъртена, но не повече от това.

Пъстрия котак се беше отдръпнал в един ъгъл, но не беше избягал. Гледаше ме или по-точно гледаше рибата, която все още стисках в ръката си. Оправих си дъха и заговорих тихо:

— Не тук. Ела с мен.

Изправих се, изсъсках от болка и събрах сушените си плодове и наденичката. После, притиснала съкровищата си до гърдите, се смъкнах на колене и пропълзях зад и под преградата си от сандъци до открехнатия ми таен отвор. Щом влязох вътре, се отдръпнах и изчаках. След няколко тягостни мига в кръга от светлина се появи мустакато лице. Отдръпнах навътре свещта и го подканих.

Някои хора говорят на котки. Някои котки говорят на хора. Никога не вреди да опиташ.

— Ако ме последваш и прекараш един ден в убиване на плъхове и мишки, ще ти дам цялото парче риба.

Той надигна пъстрата си муцуна, отвори уста и завъртя глава насам-натам, поемаше миризмите на лабиринта ми. Миришеше на мишки. Измяука тихо и усетих, че одобри перспективата да ловува, както и рибата.

— Ще отида да сложа това в бърлогата си. Когато убиеш плъховете и мишките, ела да ми кажеш. Ще ти дам рибата и ще те пусна пак навън.

Кръглите му жълти очи се втренчиха в моите и нямах никакво съмнение, че е разбрал добре сделката ни. Забърса се покрай мен, навел глава и с изпъната опашка. Щом опашката му мина през отвора, дръпнах малката врата докато почти се затвори. Взех свещта и отнесох рибата, наденичката и плодовете до бърлогата си.

Но дори и с проучванията си прекарах един дълъг и тягостен следобед зад стените. Съжалих, че не бях откраднала още от старите писания на баща ми за четене. Писах за котарака, подремнах увита в одеялото си, хапнах плодове и пих вода, а след това чаках. И чаках. Когато татко ми най-сетне се върна и ми отвори вратата, бях вцепенена и измъчена от толкова дългото седене неподвижно. Чакала го бях и излязох веднага щом отвори панела.

— Безопасно ли е всичко? — попитах и той кимна уморено.

— Така мисля. Няма следа от нея никъде в къщата. Макар че, както знаеш, къщата е голяма, с много стаи. Никой от слугите не каза, че я е виждал. Все едно се е изпарила. — Покашля се. — Тъй че слугите не знаят нищо за липсващото момиче. На Шън и Ридъл заявих, че си е заминала.