Робин Хоб - Убиецът на Шута

— Шутът има син? — попита баща ми невярващо.

Тя кимна рязко. После поклати глава.

— Негов и все пак не. Полукръвен бял. Но е възможно да изглежда напълно Бял. Като мен. — Дъхът ѝ секна и помислих, че е свършила. После вдиша пак. — Трябва да го потърсиш. Когато намериш неочаквания син, трябва да го опазиш. Не казвай на никого, че е при теб. Не говори за търсенето си на никого. Само така можеш да го опазиш.

— Ще го намеря — обеща баща ми. Тя се усмихна вяло, зъбите ѝ бяха порозовели. — Сега ще пратя за лечител — каза баща ми, но тя поклати глава едва-едва.

— Не. Има още. Вода…

Той вдигна чашата към устата ѝ. Тя не отпи, а смукна от водата в устата си и я остави да потече по брадичката ѝ. Той отново избърса лицето ѝ.

— Ще дойдат ловци. Може би ще се държат приятелски. Или ще са предрешени. Да те накарат да повярваш, че са приятели. — Говореше не пресекулки. — Не доверявай на никого неочаквания син. Дори ако кажат, че са дошли за него, да го отведат където му е мястото. Чакай за оня, който ме изпрати. Той ще дойде за него, ако може. Така каза, когато ме прати. Толкова отдавна… защо не стигна тук преди мен? Боя се… Не. Трябва да вярвам, че все още е на път. Спаси се, но те ще го гонят. Когато може, ще дойде. Но бавно. Трябва да ги избегне. Това ще му отнеме време. Но той ще дойде тук. Дотогава трябва да намериш него и да го опазиш. — Не бях сигурна дали вярва на думите си.

— Къде да търся? — попита баща ми нетърпеливо.

Тя поклати глава.

— Не знам. И да знаеше, той не ми даде никакви податки. За да не мога да го издам, ако ме пленят и измъчват. — Завъртя глава на възглавницата и слепите ѝ очи го затърсиха. — Ще го намериш ли?

Той стисна лекичко ръката ѝ.

— Ще намеря сина му и ще го пазя докато той дойде тук. — Зачудих се дали я лъже, за да се почувства по-добре.

Очите ѝ се затвориха, виждаше се само бледа тъничка ивичка.

— Да. Толкова ценен. Ще го искат ужасно много. Достатъчно, за да убият. Ако го… — Челото ѝ се набръчка. — Както се отнесоха с мен. Инструмент. Никакъв избор. — Клепачите ѝ изпърхаха и странните ѝ безцветни очи сякаш срещнаха погледа му. — Родила съм три деца. Не съм видяла, нито държала нито едно. Те ги взимат. Както взеха мен.

— Не разбирам — каза баща ми, но при отчаяния ѝ поглед се поправи: — Разбирам достатъчно. Ще го намеря и ще го пазя. Обещавам. Сега ще те устроим удобно, че да си отпочинеш.

— Изгорете тялото ми — каза тя настойчиво.

— Ако се стигне до това, ще го направя. Но засега…

— Ще се стигне до това. Моят спътник прегледа раните. Казах ти. Каквото влезе, няма да излезе.

— Отрова?

Тя поклати глава.

— Яйца. Вече са излюпени. Изяждат ме. — Потръпна и закашля отново. — Съжалявам. Изгори постелята. С мен. — Очите ѝ се отвориха и празният ѝ поглед се зарея из стаята. — Трябва да ме сложите навън. Хапят и се заравят. И снасят яйца. — Изкашля розово. — Наказание за предател. — Примига и капки червено се процедиха от ъгълчетата на очите ѝ. — Измяната е непростима. Затова се наказва с невъзвратима смърт. Бавна. Отнема седмици. — Потръпна и се загърчи. Вдигна очи към баща ми. — Болката се усилва. Отново. Не мога да виждам. Те ядат очите ми. Кървави ли са?

Чух как баща ми преглътна. Смъкна се до леглото, докато лицето му се изравни с това на момичето. На лицето му се бе изписало спокойствие. Не можех да разбера дали чувства нещо. Попита кротко:

— Е, свърши ли? Това ли беше цялото послание?

Тя кимна. Завъртя глава, за да намери погледа на баща ми, но знаех, че не може да го види. Кръв на рубинени капки бе полепнала по клепачите ѝ.

— Свърших. Да.

Татко ми се изправи рязко. Обърна се, сякаш се канеше да избяга от стаята. Вместо това вдигна празната кана. Заговори заповедно.

— Пчеличке. Трябва ми студена прясна вода. И донеси чаша оцет. И… — Замълча, за да помисли. — Иди до оранжерията на Търпение. Донеси ми две двойни шепи от ментата, която расте най-близо до момичето с меча. Върви.

Взех каната и една свещ на свещник и тръгнах. Тъмнината правеше коридорите по-дълги. В кухнята дебнеха сенки. Оцетът беше в една голяма делва и не можех да стигна до чашите, за да го занеса. Наложи се да избутам пейка и да се покатеря. Оставих тежката кана с вода и оцета и се запътих през спящата къща към оранжерията на Търпение. Намерих ментата и закъсах растенията безразсъдно, докато не напълних сгъвката на нощницата си с ароматните листа. После изтичах обратно до кухнята, хванала свещника в едната си ръка и вдигнатата нощница с другата. В кухнята вързах ментата в чиста кърпа и захапах възела. Оставих свещта, стиснах тежката кана в едната ръка и чашата с оцета в другата. Закрачих колкото може по-бързо, като се мъчех да не мисля за личинки, които ме ядат отвътре. Когато стигнах до вратата на стаята си и оставих всичко долу, за да я отворя, бях останала без дъх. Имах чувството, че съм тичала цяла нощ.