Робин Хоб - Убиецът на Шута

— Тате? — Гласът на Пчеличка трепереше и когато се обърнах, видях, че се е обгърнала с ръце и трепери от студ. — Приключихме ли? — Носът ѝ беше зачервен.

Погледнах огъня. Последният наръч клони, който бях сложил на него, рухна изведнъж. Колко щеше да е останало от момичето? Черепът, по-тежките бедрени кости, гръбначният стълб. Пристъпих напред да надникна в средата на огъня. Видях само въглени и пепел. На другия ден щях да донеса постелката от леглото за дойката в стаята, свързана с тази на Пчеличка, и да я изгоря тук. Тази нощ бе достатъчно. Поне така се надявах. Огледах се. Имаше луна, но я забулваха облаци. Ниско надвиснала ледена мъгла и блатисти пасища. Колкото лунна светлина стигаше до земята, мъглата я поглъщаше.

— Хайде да се прибираме.

Протегнах ѝ ръка. Тя я погледна, а после сложи пръстчетата си в моите. Бяха студени. Инстинктивно се наведох и я вдигнах. Тя се задърпа.

— На девет съм. Не съм на три.

Пуснах я и тя се плъзна на земята.

— Знам — отвърнах извинително. — Просто ми се стори, че ти е студено.

— Наистина ми е студено. Хайде да се прибираме.

Не се опитах да я пипна отново, а се задоволих с това, че върви до мен. Помислих за утрешния ден и сърцето ми натежа от страх. Щеше да е достатъчно сложно и без да се занимавам с Шън и Ридъл. Страх ме беше, че трябва лъжливо да съобщя за паразити, защото знаех какво шетане и търкане ще последва. Ревъл щеше да е извън кожата си; целият персонал щеше да бъде нахокан. Прането щеше да е безкрайно. Помислих за собствената си стая и потръпнах. Трябваше да се подложа на нашествие от слугини, иначе обвиненията ми щяха да звучат фалшиво. А не исках и да си представя гнева на Шън и отвращението ѝ от мисълта, че в постелята ѝ може да има гадини. Е, не можеше да се избегне. Оправданието ми за изгарянето на постелките на Пчеличка посред нощ трябваше да е убедително. Лъжите, които трябваше да кажа, не можеше да се избегнат.

Също както нямаше как да се избегне излагането на Пчеличка на всички тези свличащи се отломки от стария ми живот. Поклатих глава при мисълта колко зле я бях защитил. Единственото, което исках точно сега, бе да съм сам и да се опитам да премисля какво означава всичко това. Мисълта, че Шутът се бе пресегнал към мен след всичките тези години, беше смазваща. Опитах се да определя чувствата, които изпитвах, и с изненада открих, че гневът е едно от тях. Всички тези години без нито дума от него и без никакъв начин аз да стигна до него. А след това, когато той се нуждае от нещо — това властно и разбиващо живота ми нахлуване! Безсилие, съперничещо с ужасно желание да го видя след всичките тези години. Посланието като че ли указваше, че той е в опасност, ограничен от възможността да пътува или наблюдаван. Пострадал по някакъв начин? Когато го бях видял за последен път, беше толкова нетърпелив да се върне в старата си школа, да сподели с тях за края на Бледата жена и всичко, което бе научил през дългите си пътувания. В Клерес. Нищо повече не знаех за онова място освен името му. Беше ли стигнал до конфликт с школата? Защо? Какво беше станало с Черния мъж, неговия спътник и колега Бял ясновидец? Пратеничката изобщо не бе споменала за Прилкоп.

Шутът винаги бе обичал гатанки и загадки, обичаше да таи личните си неща още повече. Но нямах чувството, че това сега е една от лудориите му. По-скоро усещах, че е изпратил всяко късче информация, която е посмял, колкото и недостатъчна да беше, и се надява, че аз ще имам ресурсите да открия онова, което трябва още да знам. Имах ли ги? Бях ли все още човекът, който той се надяваше, че съм?

Странното беше, че всъщност се надявах да не съм. Преди време бях лукав находчив придворен убиец, способен да шпионира, да бяга, да се бие и да убива. Не исках да го правя повече. Все още усещах топлината на кожата на момичето под палците си, чувствах вялото стискане на дланите ѝ върху китките си, докато упорството ѝ отстъпваше на безсъзнателност и след това — на смъртта. Бях го направил бързо за нея. Не безболезнено, защото няма смърт без болка. Но бях направил болката много по-кратка, отколкото щеше да е иначе. Дал ѝ бях милост.

И за пореден път бях усетил онзи прилив на сила, който получава човек, когато убива. Онова нещо, което двамата със Сенч никога не бяхме обсъждали с никого, дори помежду си. Гадното малко изригване на превъзходство от това, че продължавам да живея, когато друг някой е умрял.

Не исках никога повече да изпитвам това. Наистина не го исках. Нито да мисля колко бързо бях решил да ѝ даря милостта на една бърза смърт. Вече от десетилетия настоявах, че не искам да бъда убиец. Тази нощ се усъмних в своята искреност.