Робин Хоб - Убиецът на Шута

Но ме зяпнаха и никой не предложи да ми помогне, докато се борех с тежкия капак на раклата. Задоволих се, като награбих каквото ми падна подръка. Взех дрехите с мен и се върнах в уютната стая на мама, за да съблека нощния си халат и да се преоблека.

Преоблякох се припряно, клекнала зад параваните в ъгъла. Туниката беше от лятото и вече ми беше малко къса, всъщност доста по-къса, отколкото мама щеше да ми позволи да нося. Гамашите бяха торбести на коленете и отзад. Огледах се в парченцата отразяващо стъкло, вградени в абажура на лампата. Остриганата ми коса стърчеше като стърнище в ожънато поле. Приличах повече на ратайче, отколкото приличаха ратайчетата ни. Вдишах дълбоко и отказах да мисля за изящните рокли на Шън, за гребените ѝ за косата ѝ, за пръстените и шаловете.

Новият ми червен нощен халат беше на пода. Вдигнах го и го тръснах. Събрах го в ръцете си и го помирисах. Мирисът на майка ми беше отслабнал, но още го имаше. Лично щях да го изпера и напарфюмирам с една от розовите ѝ торбички. Тръгнах да намеря баща ми.

Намерих го с Шън и Ридъл на закуска в трапезарията. Изненадах се, като видях масата подредена толкова официално. Имаше покрити блюда и два чайника на масата. Чакаше ме място за сядане, нагласено за мен. Зачудих се дали ще е така всеки ден, след като Шън вече живее с нас. Бяха почти приключили с яденето. Влязох в стаята тихо и се шмугнах на празното място.

Шън говореше някакви глупости за опазване от призраци с чаши зелен чай. Оставих я да довърши, но преди баща ми да е успял да отвори уста, му подхвърлих:

— Закусвал си без мен.

Беше ме наранило толкова дълбоко, че не се опитах да го скрия. Беше малък ритуал, който споделяхме, откакто бяхме останали сами след смъртта на мама. Каквото и да се беше случило, сутринта той ме събуждаше и закусвахме заедно.

Изглеждаше много размъкнат и уморен, въпреки че се беше обръснал и ризата му беше чиста. Но отказах да изпитам съжаление към него.

— Почти не спахме тази нощ — отвърна ми той. — Помислих, че може би ще искаш да поспиш повече.

— Трябваше да ме събудиш и да ме попиташ дали искам да дойда с теб.

— Да, май трябваше — каза татко ми тихо. Тонът му ми подсказа, че не е доволен да обсъждаме това пред Ридъл и Шън. Изведнъж съжалих за сопнатото си държане.

— Децата имат повече нужда от сън от възрастните. Всички го знаят — уведоми ме Шън услужливо. Вдигна чашата си, изгледа ме над ръба и отпи. Очите ѝ бяха като на зла котка.

Погледнах я твърдо.

— И всички знаят, че призраците са обвързани към мястото на смъртта им. Твоят Роно е там, където си го оставила. Призраците не вървят след хората.

Ако беше котка, щеше да ми изсъска. Чак оголи зъби. Но пък ако беше котка, щеше да е разбрала, че звуците в стените са просто от друга котка. Погледнах я и попитах баща си:

— Останала ли е малко храна и за мен?

Той ме погледна мълчаливо и след това звънна със звънчето. Слуга, когото не познавах, влезе бързо в стаята и баща ми му нареди да ми донесе закуска. Мисля, че Ридъл се опита да успокои нещата, понеже ме попита:

— Е, Пчеличке, какви са ти плановете за днес?

Шън присви очи, когато той ме заговори, и веднага разбрах какво искам да правя този ден. Да задържа Ридъл ангажиран, за да няма време за Шън. Вдигнах брадичка и му се усмихнах.

— Тъй като си тук, а татко ми беше толкова ангажиран с подготовката за гостенката ни и с ремонтите на къщата, че имаше малко време за мен, чудех се дали би ми показал как се язди?

Очите му се разшириха от искрено задоволство.

— С позволението на татко ти, бих се радвал!

Баща ми изглеждаше стъписан. Сърцето ми се сви. Трябваше да се досетя, че молбата ми ще нарани чувствата му. Бях се целила в Шън, но вместо това ударих баща си. Не че бях пропуснала Шън. Присвитите ѝ очи още повече ѝ придадоха вид на топната във вода котка. Баща ми заговори:

— Нали каза, че не искаш да се учиш да яздиш; че не ти харесва да седиш на гърба на друго същество и да му казваш накъде да върви.

Казала го бях, когато бях много по-малка, и все още си беше съвсем логично за мен. Но нямаше да го кажа пред Шън. Усетих как на бузите ми изби червенина.

— Що за странна идея! — възкликна Шън и се изсмя доволно.

Зяпнах баща си. Как можеше да каже това на глас пред сравнително непознат човек? Беше ли го направил нарочно, защото го бях наранила? Заговорих сковано:

— Все още чувствам, че е нечестно това, че само защото сме хора и можем да принудим животните да ни се подчиняват, трябва да го правим. Но ако ще гостувам изобщо на сестра си в замъка Бъкип, явно трябва да се науча да яздя.