Робин Хоб - Убиецът на Шута

Ридъл, изглежда, не усещаше теченията, вихрещи се покрай него, защото се усмихна и каза:

— Едно твое гостуване би зарадвало сестра ти повече от всичко, мисля. Особено като види колко добре говориш.

— Тя пелтечеше ли преди? Или фъфлеше? — Ако се опитваше да прикрие неприязънта си към мен, Шън се справяше доста зле.

Ридъл я погледна в упор, със строго лице, и гласът му бе мрачен.

— Просто говореше малко. Нищо повече.

— Щом Пчеличка иска да я учиш да язди, това определено ме радва — каза баща ми. — Има една кобила в конюшнята, не е пони, но е дребна. Избрах я за Пчеличка, когато беше на пет и си мислех, че може би ще я убедя да се опита да язди, но тя отказа. Сиво-кафява. С едно бяло копито.

Погледнах го, но очите му не издаваха нищо. Беше избрал кон за мен преди толкова години, а когато се гърчех и дърпах, щом се опиташе да ме сложи на седлото, се беше отказал от този план, без да ме укори. Защо беше запазил кобилата? Защото беше запазил надеждата. Не бях искала да го нараня.

— Едно бяло копито, пробвай я — казах тихо. — Съжалявам, че не я пробвах преди толкова години. Вече съм готова.

Той кимна, но не се усмихна.

— Ще съм доволен да видя, че се учиш, Пчеличке, все едно кой те учи. Но гостувания в замък Бъкип няма да има засега. Много рано тази сутрин получих известие, че новият ти наставник скоро ще тръгне на път, за да дойде при нас. Наистина би било странно, ако напусне замък Бъкип и пристигне тук, за да разбере, че ти си заминала за Бъкип.

— Новият ми наставник? Кога е било решено това? — Имах чувството, че стаята се накланя около мен.

— Преди години. — Баща ми заговори сухо — Казва се Фицбдителен. Това беше планирано от доста време. Ще пристигне до десетина дни. — Като че ли нещо го глождеше. — За него също трябва да се приготви стая.

— Фицбдителен — каза тихо Ридъл. Не погледна странно баща ми, нито повдигна вежди, но долових в гласа му утвърдителна нотка и разбрах, че дава на баща ми да разбере, че знае повече, отколкото чува. — Чух, че според лорд Бдителен по-малките му синове вече са достатъчно големи, за да дойдат в двора.

— Да, така е — потвърди баща ми. — Макар че, както ми казаха, решението е по-скоро на съпругата му, отколкото негово. Всъщност чух, че лорд Бдителен бил изненадан, като чул.

Погледът на лейди Шън прескачаше от единия към другия. Дали предполагаше, че си съобщават повече, отколкото е привилегирована да знае? В този момент това почти не ме интересуваше. Бях като в мъгла.

Спомените от бебешката ми възраст, също като спомените, докато бях в утробата на мама, са блуждаещи спомени. Съществуват, но не са закотвени към ежедневния ми живот. Само когато миризма или звук, или вкус събуди някой, той се изсипва пред ума ми. В този случай беше едно име.

Фицбдителен.

Името беше звъннало в ушите ми като камбана и изведнъж съзнанието ми се изпълни със спомен. Дойде с миризма на млякото на майка ми и огън от ябълкови цепеници и кедър, и за един дълъг миг бях отново бебе в люлка и чувах как това име се изрича със сърдит момчешки глас. Едно е да имаш смътен спомен от детството си. Съвсем друго е за съзнателния ум да постави този спомен в контекст и да го върне. Беше се промъкнал в стаята с люлката ми, когато бях бебе. Баща ми му беше попречил да ме докосне. Беше говорил за отрови. И беше заплашил да го убие, ако се приближи отново към мен.

А сега щеше да е моят наставник?

Умът ми вреше от въпроси. Новият слуга се върна в стаята и постави пред мен купа с каша, две сварени яйца и малко блюдо сварени ябълки. Щипка канела по ябълките изпълни стаята с аромат. Тавия специално ли ги беше направила за мен, или бяха за всички? Вдигнах очи. Всички ме гледаха. Бях в недоумение. Забравил ли беше баща ми името на момчето, което бе дошло до люлката ми в онази нощ? Мислеше ли, че той се е променил? Защо щеше да е мой наставник? Гребнах лъжица от ябълките и помислих, преди да попитам:

— И смяташ, че Фицбдителен ще ме учи добре?

Шън отпиваше от чая си. Чашата ѝ изтрака на чинийката. Тя погледна Ридъл и поклати глава стъписано. Със заговорнически глас, сякаш не искаше баща ми или аз да чуем, подхвърли:

— Никога не бях чувала дете да оспорва решенията на възрастен! Ако бях възразила и на един от плановете на баба ми за мен, сигурна съм, че щеше да ме напляска и да ме изгони в стаята ми.

Ловко го направи. Не можех да се защитя, без да изглежда, че съм по-разглезена и капризна, отколкото вече ме беше обрисувала. Отпих от млякото си, докато гледах татко си над ръба на чашата. Беше ядосан. Лицето му не се промени изобщо и може би, помислих си, само аз можех да различа, че е предизвикан. От Шън или от мен, зачудих се. Дори гласът му беше нормален, когато каза: