Робин Хоб - Убиецът на Шута

Отпуснах ръката си, която несъзнателно се вдигна да опипа отдавна чупения ми нос. Всичко ставаше все по-странно и странно. Изчезнала пратеничка, която бе дошла да ме търси само по описание, вместо да знае името ми?

— Това ли е всичко? — попитах.

Той се намръщи замислено.

— Да. Освен ако не искате да чуете за търговеца Котълби, дето се опита да ме накара да прибера конете му в конюшнята, след като и двата имат признаци на краста. Горките същества. Прибрах ги на сушина в бараката за дърва, но до нашите животни няма да се доближат. А ако кочияшът му рече да се оплаква, ще му кажа какво мисля за конярството му. — Погледна ме свирепо, сякаш можех да оспоря благоразумието му.

Усмихнах му се.

— Малко добрина, Толман, заради конете. Намажи ги с малко от мехлема, който правиш.

Той ме изгледа за миг, след което кимна рязко.

— Може. Не са виновни животните, че са се грижили зле за тях.

Понечих да си тръгна, но се обърнах отново.

— Толман. Колко време изтече между момента на пристигането на момичето и на тримата, които си взел за конекрадци?

Той вдигна мършавите си рамене и ги отпусна отново.

— Тя дойде преди да пристигне Кол Тоули. После дойдоха шивачът и сестрите Върбово, на ония техни еднакви понита. Тия дами никога не се возят в карета, нали? После момчетата Медникови и майка им и…

Осмелих се да го прекъсна.

— Толман. Мислиш ли, че са преследвали нея?

Той замълча. Изчаках нетърпеливо, докато премисли каквото знаеше. После кимна, свил устни. Изглеждаше ядосан, когато призна:

— Сам трябваше да се сетя. Същите ботуши, и дойдоха направо до конюшнята и се опитаха да надникнат вътре. Не гледаха дали има коне за крадене, а търсеха онова момиче. — Изгледа ме сърдито. — Наранили ли са я?

— Не знам, Толман. Изчезнала е. Ще видя дали онези тримата още са тук.

— Направете го. Ако не са, не може да са далече в това време. Ако искате, да взема да пратя едно момче до чифлика на Стокър, да помолим да ни заемат ловните си кучета? — Поклати глава и добави горчиво: — Казвал съм го много пъти: нямаше да е зле да си имаме наша ловна глутница.

— Благодаря, Толман, но кучета не. Както пада този сняг, едва ли има диря, която да се проследи.

— Ако премислиш, Том, кажи ми. Мога да накарам сина ми да вземе ония хрътки за нищо време. И… — Извика след мен, щом започнах да се отдръпвам: — И ако ти дойде умът да си гледаме наши кучета, кажи ми! Знам една страхотна кучка, ще имаме кутретата ѝ до пролетта! Само ми кажи!

— По-късно, Толман! — викнах му в отговор и устата ми се напълни със сняг. Още валеше и вятърът се усилваше. Изведнъж изпитах увереност, че тези, които търся, все още са във Върбов лес. Никой не можеше да е толкова безразсъден, че да се опита да избяга в тази виелица. Пресегнах се с Умението си към Копривка. Всичко наред ли е с майка ти?

Оставих я да спи, Пламен е при нея. Казах му да залости вратата след мен и чух, че го направи. Аз съм с Ридъл и Справедлив с гостите. Не сме открили нищо необичайно. Няма и следа от вестоноската.

Мъртва? Избягала? Криеше се във Върбов лес? Трябваше да е едно от трите. Имаше трима менестрели, които дойдоха късно. Двама мъже и една жена. Уеб изглеждаше притеснен от тях. Още ли са сред гостите ни? Нарисувах ги в ума си за нея.

Видях ги. Не ми приличаха на музиканти, нито се държаха като такива. Не дадоха знак, че искат ред на подиума.

Прати Справедлив при мен, моля те. Ще претърсим незаетите крила. И ми съобщи, ако с Ридъл намерите тримата непознати.

Със Справедлив си разделихме Върбов лес и обходихме стаите, оглеждайки за някакви следи от нахлуване в незаетите участъци на имението. Не беше лесна задача в старата криволичеща сграда и разчитах на своето Осезание, колкото и на очите си, да ми каже дали поредната стая наистина е празна. Копривка и Ридъл не намериха и следа от тримата странници, а когато тя питаше други наши гости дали са ги видели, отговорите бяха толкова противоречиви, че ставаха безполезни. Дори слугите ни, които понякога ме дразнеха с острото внимание, което обръщаха на фамилните неща, нямаха какво да докладват. Тримата и вестоноската бяха изчезнали все едно изобщо не ни бяха гостували.

Към малките часове на нощта, когато гостите ни се бяха наситили на храна и музика и заминаваха по домовете си или търсеха стаите, които им бяхме предложили, отмених претърсването. Ридъл и момчетата отидоха с Ревъл да проверят дали всички външни врати са залостени, а след това направиха тиха обиколка на южното крило, където бяхме настанили гостите. Докато го правеха, реших да се пъхна в кабинета си в западното крило. Оттам щях да имам достъп до една шпионска мрежа, за която знаехме само Търпение, Моли и аз. Намерението ми беше да я избродя тази нощ и да надникна в стаите със спящите ни гости, за да видя дали някой от тях не е предложил на непознатите подслон.