Робин Хоб - Убиецът на Шута

Намери целта!

Излязох от кабинета и затворих вратата. Вървях бързо и безшумно, заличил от ума си години достойнство и днешен обществен ранг. Не издавах никакъв звук и не носех никаква светлина. Сабята държах до бедрото си. Първо, до спалнята ми. Замъци от мисли градях, докато тичах. Вестоноската беше потърсила мен. Независимо дали тя беше нападателката или нападнатата, това можеше да означава, че аз съм бил целта на насилието. Спуснах се надолу по стълбището като тръгваща на лов дива котка, с изострени, парещи сетива. Усетих, че Ревъл бди пред вратата, много преди той да разбере, че идвам. Вдигнах пръст пред устните си, щом се приближих. Той се сепна, като ме видя, но запази мълчание.

— Всичко наред ли е тук? — прошепнах.

Той кимна и отвърна тихо:

— Ридъл беше тук преди малко и настоя да го пусна вътре, за да се увери, че всичко с господарката е наред. — Зяпна сабята ми.

— И беше ли?

Той отново ме погледна в очите.

— Разбира се, сър! Щях ли да стоя тук толкова спокойно, ако не беше?

— Разбира се, че не. Извини ме, че попитах. Ревъл, моля те, остани тук, докато се върна и те освободя, или пратя Ридъл, или някой от синовете на Моли. — Подадох му сабята. Той я взе все едно е нажежен ръжен.

— Но гостите ни… — почна колебливо.

— Никога не са толкова важни, колкото милейди. Пази тази врата, Ревъл.

— Да, сър.

Помислих, че заслужава нещо повече от заповед.

— Все още не знаем чия кръв е пролята. Някой е използвал вратите на кабинета към градината вън. За да влезе или да излезе, не знам. Кажи ми малко повече за външността на вестоноската.

— Беше момиче, сър. В смисъл, повече момиче, отколкото жена. Дребничка и слаба. Руса коса, разпусната. Облеклото ѝ изглеждаше да е било с добро качество някога, но доста употребявано. Беше чужда мода, пелерината стегната на кръста и издута след това, с издути ръкави също така. Беше зелена и изглеждаше тежка, но май не беше от вълна. Имаше кожа по ръба на качулката, от непознат за мен вид. Предложих да взема наметалото и качулката, но тя не пожела да ми ги даде. Носеше широки панталони, може би от същата тъкан, но черни и с бели цветя, извезани на тях. Ботушите ѝ не стигаха до коляното и изглеждаха тънки, стегнати плътно на прасеца.

Толкова много подробности за облеклото ѝ!

— Но как изглеждаше самата тя?

— Млада. Изглеждаше побеляла от студ и беше благодарна, когато разпалих огъня и ѝ предложих горещ чай. Пръстите ѝ бяха побелели като лед на чашата, когато я взе от мен…

Гласът му заглъхна. Изведнъж вдигна очи към мен.

— Не искаше да излезе от кабинета, сър. Нито да ми даде наметалото. Трябваше ли да съобразя, че беше уплашена?

Ридъл наистина ли си беше мислил, че може да направи от този мъж нещо повече от домашен иконом? В кафявите му очи имаше сълзи.

— Ревъл, направил си всичко, което е трябвало да направиш. Ако някой е сгрешил, това съм аз. Трябваше да отида в кабинета веднага щом чух, че има пратеник. Успокой се. Просто попази тук още малко, докато пратя някой да те смени. След това се върни към онова, в което си най-добър. Грижи се за гостите ни. Гледай никой да не заподозре, че нещо не е наред.

— Това мога да го направя, сър. — Каза го тихо. Укорът в кучешките му очи за мен ли беше, или за него? Нямаше време за чудене.

— Благодаря ти, Ревъл — казах, потупах го по рамото и го оставих. Тръгнах бързо по коридора, като вече посягах за Копривка с магията на Умението. В мига, в който мислите ни се докоснаха, гневът на дъщеря ми лумна в ума ми. Ридъл ми каза. Как смее някой да направи това в дома ни! Мама в безопасност ли е?

Да. Идвам към теб. Ревъл пази на вратата ѝ, но бих искал ти или някое от момчетата да го замести.

Аз. Ще се извиня и тръгвам. Кратка пауза, след което добави пламенно: Открий кой е направил това!

Точно това смятам да направя.

Мисля, че хладната ми увереност я удовлетвори.

Тръгнах бързо по коридорите на Върбов лес. Не бях изненадан, когато завих на един ъгъл и заварих Ридъл да ме чака.

— Нещо ново? — попитах.

— Копривка се качи до стаята на майка си. — Погледна над рамото ми. — Знаеш, че вероятно ти си бил целта по някакъв начин.

— Може би. Или самата пратеничка, или съобщението, което е носела, или някой, който иска да навреди на изпратилия съобщението, като го забави или унищожи.

Задвижихме се бързо заедно, затичахме един до друг като вълци по диря.

Обичах това.

Тази мисъл ме изненада и едва не се препънах. Обичах това? Да гоня някой, който е нападнал някой друг в светая светих на собствения ми дом? Защо трябваше да обичам това?