Робин Хоб - Убиецът на Шута

Такова беше намерението ми. Но когато стигнах до вратата на кабинета си, настръхнах. Още преди да съм пипнал дръжката на вратата разбрах, че не е заключена. Някой беше влизал след като аз бях излязъл. Помнех ясно, че бях затръшнал вратата преди да тръгна с Ревъл, за да отидем при Ридъл.

Извадих ножа си и открехнах вратата. В стаята беше сумрачно, свещите пращяха и гаснеха, огънят догаряше. Постоях малко, докато проучвах стаята със сетивата си. Вътре нямаше никого, казваше Осезанието ми, но си спомних, че по-рано странниците се бяха оказали почти прозрачни за Уеб, човек с много по-фино настроена магия от моята. Тъй че стоях неподвижно, нащрек, и чаках. Но това, което надуших, ме разяри. Кръв! В бърлогата ми!

Тръгнах с ножа напред. С лявата си ръка запалих нова свещ и след това разбърках огъня. Огледах стаята. Идвали бяха тук. Бяха идвали тук, в бърлогата ми, и нечия пролята кръв все още не се беше съсирила. Надуших забърсано от нея на ъгъла на писалището ми, а до разбърканите ми листове имаше кафяво-червено петно.

Ако Сенч не беше ме обучил с хиляди упражнения да помня едно помещение точно така, както съм го напуснал, влизането им можеше да остане незабелязано. Но дори без миризмата на кръв и малките следи от нея — бяха идвали тук, бяха пипали документите ми, преместили бяха свитъка, който превеждах. Бяха се опитали да отворят чекмеджето на писалището ми, но не бяха намерили скритото резе. Някой беше вдигнал каменното спомен-ваяние, което Шутът ми бе направил преди десетилетия, и го беше върнал на полицата над камината със страната, показваща моето лице. Вдигнах го, за да го наглася правилно, и изръмжах. На образа на Шута нечий груб пръст беше оставил кръв, размазана на бузата му. Гневът, който ме обзе, нямаше рационално оправдание.

Усетих прилива на спомените, побрани в камъка. Последните думи на Шута към мен, скътани в него, привлякоха вниманието ми. Затворих ума си срещу онова послание. Не сега.

И колкото и глупаво да беше, опитах се да изтрия кръвта от лицето му с палец.

Паметният камък, или камъкът-спомен, е особена материя. В старо време тесният кръг хора на Умението са ваяли дракони от него, насищали са камъка със спомените си, преди да бъдат погълнати от изваяните същества, за да им придадат подобие на живот. Виждал съм го веднъж да става. Искрен, моят крал, се беше отдал на каменен дракон и след това се надигна в този облик, за да донесе ужас и война на враговете на Шестте херцогства.

Самият аз бях отслабил дремещите дракони от предишни поколения с кръвно жертвоприношение и мобилизиране на Осезание и Умение, вплетени в една магия.

Кръв на паметния камък и моят допир. Умението и Осезанието, кипнали в мен. Петното кръв потъна в камъка.

Шутът отвори широко уста и изкрещя. Видях как устните му се изопнаха, видях оголените му зъби и вкочанения език. Беше крясък на несекваща болка.

Никакъв звук не стигна до ушите ми. Беше по-интимно от това. Безначална и трайна, прониза ме вечната, безнадеждна, безмилостна болка на систематично изтезание. Изпълни цялото ми тяло и прокънтя в кожата ми все едно, че бях стъклена чаша, напълнена до ръба със златисто бренди. Спомените му, моите спомени, вплетени в изкривена, споделена агония. Изваяните му очи се взряха в мен слепешком. За миг погледите ни се срещнаха и след това всичко помръкна и очите ми пламнаха. Треперещите ми ръце заопипваха ваянието. Едва не го изпуснах, но го сгуших до себе си и рухнах на колене. Задържах го до гърдите си и усетих как един много далечен вълк надигна муцуната си и изръмжа яростно. „Съжалявам, съжалявам, съжалявам!“ — заломотих слепешком, сякаш бях наранил самия Шут. Пот изби от всяка пора на тялото ми и ме намокри. Смъкнах се на хълбок, все още притиснал ваянието до себе си. Зрението бавно се върна в широко отворените ми раздрани очи. Взрях се в гаснещия огън, изтерзан от образи за мътночервени инструменти, натопени в пламъците, надушил кръв, стара и нова, смесена с острата пиклива воня на страх. Спомних си как да затворя очите си. Усетих вълка, дошъл да застане над мен и заплашващ да разкъса всеки, който се доближи. Ехото на болката бавно отмина. Поех си дъх.

Кръвта има силата да пробужда паметния камък, все едно дали е изваян древен дракон или бюстът, който бе изваял Шутът. И в тази кратка връзка разбрах, че момичето е мъртво. Усетил бях ужаса ѝ, докато я гонеха и обкръжаваха, спомена ѝ за прежни страдания и агонията на смъртта ѝ. С това разбрах, че е момичето вестоноска на Ревъл, а не опитната жена боец, който бях видял с двамата мъже. Бяха я проследили, бяха я издебнали в дома ми и я бяха убили. Не знаех защо, нито какво съобщение бяха попречили да стигне до мен, но щях да ги намеря и щях да разбера.