Робин Хоб - Убиецът на Шута

Но през следващите няколко дни все едно, че бяхме сънували странстващите менестрели и вестоноската. Моли се съвзе за пир, танц и смях с гостите ни до края на Зимния празник, без никакъв признак за болест или слабост. Чувствах се мръсен от това, че бях затаил проклетото си знание от нея, и още по-зле от това, че бях обвързал синовете ѝ към мълчание, но и Копривка, и Ридъл се съгласиха с мен. Точно сега нямаше нужда от още тревоги.

Снегът продължаваше да вали ден и нощ, скривайки всякакви дири от всеки, който можеше да е дошъл или заминал. След като кръвта бе изчистена от пода, не остана никаква следа от чуждестранните ни посетители. Ревъл ме изненада със способността си да запази мълчание за странните събития, защото с Ридъл и Копривка бяхме решили, че дискретните разпитвания биха могли да ни спечелят повече информация, отколкото ако огласим гръмко тревогите си. Но освен малцината гости, коментирали за чуждоземците, дошли и напуснали празненството, без да се включат във веселбите, не открихме нищо. Уеб нямаше какво ново да ми каже. Беше му се сторило странно, че жената отказала да му каже името на „приятеля“, когото търсела. И това бе всичко.

С Копривка и Ридъл обсъдихме дали да кажем на Сенч за инцидента. Аз не исках, но накрая те ме убедиха. В първата спокойна вечер след Зимния празник, след като гостите ни си бяха заминали и във Върбов лес бе сравнително спокойно, отидох до кабинета си. Копривка ме придружи, и Ридъл с нея. Седнахме, тя свърза мислите си с моите и заедно отпратихме с Умение разказа си на Сенч. Копривка присъстваше тихо, докато поднасях подробния си доклад. Бях сметнал, че би могла да предложи някоя подробност, но усетих от нея само кротко потвърждение на разказа ми. Сенч зададе няколко въпроса, но усетих, че грижливо събира всеки детайл. Все пак се изненадах, когато каза:

— Съветвам ви да изчакате. Някой е изпратил вестоноската и този някой би могъл отново да стигне до вас, след като тя не се върне. Ридъл да иде до Върбово и да прекара там няколко вечери из кръчмите. Ако има нещо за чуване, ще го чуе. А аз ще поразпитам дискретно. Иначе, направили сте всичко възможно. Освен че, разбира се, както и преди, съветвам ви да обмислите дали да не добавите още няколко домашни войници към персонала си. Които да могат да поднесат чаша чай и да прережат гърло с еднакво умение.

— Едва ли е необходимо — заявих твърдо и долових далечната му въздишка.

— Както прецениш — приключи той и оттегли ума си от нашите.

Направих както ме посъветва. Ридъл отиде в кръчмите, но не чу нищо. Не дойде никакво послание с въпрос какво се е случило с една млада вестоноска. Известно време ходех настръхнал, наострил сетива за всичко, което можеше да е и в най-малка степен необичайно. Но докато дните и месеците отминаваха, премеждието постепенно избледня в ума ми. Предположението на Ридъл, че може би никой от тях не е бил това, което твърдяха, и че сме се оказали случайни свидетели на нечие уреждане на сметки, бе толкова валидно, колкото всяко друго, което можех да си въобразя.

Години по-късно щях да се удивлявам на глупостта си. Как бях могъл да не го разбера? От толкова години бях очаквал и копнял за послание от Шута. А когато най-сетне то бе дошло, не го бях получил.

Пилци кудкудякаха, хлапета крещяха и вкусната миризма на цвърчащо месо се носеше в летния въздух. Синьо лятно небе се извисяваше над сергиите на Крайречни дъбове, най-голямото тържище близо до имението Върбов лес. Крайречни дъбове беше градче на кръстопът, с добър достъп до околните ферми в долината и добре поддържания Кралски път, който водеше до едно пристанище на река Бък. Стоките идваха както надолу, така и нагоре по реката, а и от далечни затънтени селца. На десетия ден тържищата бяха най-оживени и фермерски коли изпълваха пазарния кръг, докато по-дребни продавачи бяха изпънали сергиите си или проснали одеяла на селската морава под широките дъбове, които даваха името на селището. По-бедните търговци нямаха нещо повече за предлагане от пресни зеленчуци или домашни изделия, подредени на черги на земята, докато фермерите с повече земя подреждаха временни скамейки, които да поберат кошове с вапцана вълна, пити сирене и резени пушено свинско.

Зад пазарните сергии бяха местните търговци на Крайречни дъбове. Имаше обущарница, дюкян за платове, калайджия и голяма ковачница. Ханът „Кралските псета“ бе подредил пейки и маси отвън под сянката. Търговецът на платове бе напълнил рафтовете с топове тъкани и чилета боядисана прежда, ковашкият дюкян предлагаше стоки от калай, желязо и мед, а обущарят беше изнесъл пейката си пред дюкяна, седеше и шиеше червена дамска пантофка. Приятната глъч на пазарящ и клюкарстващ народ се отцеждаше и напираше на вълни в ушите ми.