Робин Хоб - Убиецът на Шута

Зяпнах я стъписано. Беше помислила, че я гледам, докато боравех с Умението. Е, всъщност да, бях зяпнал в нея, но тя погрешно го беше приела като мъжки интерес към хубаво момиче. Каквото беше. Хубаво и младо, много по-младо, отколкото бях осъзнал в първия момент. Точно както аз бях много по-стар, отколкото допускаше заинтригуваният ѝ поглед. Поканата ѝ беше едновременно ласкаеща и изнервяща.

— Ще трябва да се примирите и да приемете извинението ми. Тръгнал съм да посрещна милейди съпругата си. — Кимнах към Моли.

Момичето се обърна, погледна към Моли и отново се извърна към мен.

— Лейди съпругата ви? Или искате да кажете майка ви?

Взрях се в момичето. Всякакъв чар, който хубостта и прелестта ѝ бяха вдъхнали в мен, изчезна от сърцето ми.

— Извинете ме — казах хладно, отдръпнах се от нея и пристъпих към Моли. Позната болка стегна сърцето ми. Беше страх, с който се борех всеки ден. Моли се състаряваше и отдалечаваше от мен, годините я отдалечаваха все повече и повече, в бавно и неумолимо течение. Наближавах петдесет, но тялото ми настойчиво упорстваше да задържи чертите на трийсет и пет годишен мъж. Подсиленият от Умението цяр от миналите години все още имаше енергията да се пробуди и да закипи в мен всеки път, когато се нараня. Под неговата власт рядко боледувах и всички рани и отоци се изцеряваха мигновено. Миналата пролет бях паднал от един сеновал и си счупих едната ръка. Легнах да спя с лошо натрошена кост под лакътя и се събудих прегладнял и измършавял като вълк зиме. Ръката ме болеше, но можех да я движа. Нежеланата магия ме поддържаше здрав и младолик — ужасен благослов, докато виждах как Моли бавно се изгърбва под тежестта на годините. След онова припадане на Зимния празник това като че ли се ускоряваше. Тя се изморяваше по-лесно и от време на време имаше пристъпи на замайване, започваше да недовижда. Това ме натъжаваше, защото бе решила да не мисли за тези неща и да не ги обсъжда с мен.

Докато се приближавах към Моли, забелязах, че усмивката ѝ е замръзнала. Размяната на погледи и думи между момичето и мен не ѝ беше убягнала. Заговорих преди тя да е успяла, насочвайки думите само за нейните уши сред пазарната глъч.

— Копривка ме потърси с Умението. Сенч е пострадал лошо. Искат да ида в Бъкип.

— Трябва да тръгнеш до вечерта, така ли?

— Не. Веднага.

Тя ме погледна. На лицето ѝ се изписа раздразнение. Гняв. А след това — ужасно примирение.

— Трябва да отидеш.

— Да, трябва.

Тя кимна сдържано и взе част от покупките от ръцете ми. Тръгнахме заедно през пазара и към хана. Малката ни двуколка беше разпрегната там. Прибрал бях коня в конюшнята, понеже се бях надявал, че ще прекараме нощта в хана. Докато намествах покупките под седалката, казах:

— Не е нужно да бързаш за вкъщи, знаеш. Можеш да останеш и да се позабавляваш до края на пазарния ден.

Тя въздъхна.

— Не. Ще повикам коняря да доведе коня веднага. Не дойдох за пазара, Фиц. Дойдох за един ден с тебе. И той свърши. Ако тръгнем веднага, ще можеш да потеглиш преди вечерта.

Покашлях се, преди да ѝ поднеса новината.

— Твърде спешно е за това. Ще трябва да използвам камъка на Хълма на бесилото.

Тя ме зяпна стъписано. Погледнах я в очите, мъчех се да скрия собствения си страх.

— Иска ми се да не го правиш — прошепна тя.

— Иска ми се да не се налагаше — отвърнах.

Очите ѝ се задържаха още малко на лицето ми. За миг присви устни и помислих, че ще спори с мен. Но тя каза сковано:

— Доведи коня. Ще идем заедно.

Беше лек път, но не възразих. Искаше да е с мен. Искаше да види как влизам в камъка и изчезвам от погледа ѝ. Никога не беше виждала да го правя и никога не беше искала да види, че го правя. Но щом трябваше, сега щеше да види как отивам. Знаех мислите ѝ. Можеше да е последният път, в който щеше да ме види, ако Умението ми пропаднеше. Предложих ѝ единствената утеха, която можех.

— Ще накарам Копривка да прати птица от Бъкип веднага щом стигна там. Тъй че да не се тревожиш.

— О, ще се тревожа. За ден и половина, докато птицата стигне Върбов лес. Най ме бива да се тревожа.

Сенките тъкмо бяха започнали да се издължават, когато ѝ подадох ръка да слезе от двуколката, горе на Хълма на бесилото. Държахме се за ръце по стръмната пътека нагоре. Крайречни дъбове не се гордееше с кръг изправени камъни като Бъкип. Тук беше само старата бесилка с нацепеното посивяло дърво, опърлено от лятната слънчева светлина, с нелепо и весело поникнали маргаритки около подножието ѝ. А зад нея, на самия връх на хълма, единственият изправен камък, лъснал черен и прошарен със сребристите жилки на паметен камък.