Робин Хоб - Убиецът на Шута

Той диша. Но отказва да се събуди и никой от нас няма усет за това, че е тук. Все едно докосвам…

Пръст — довърших мисълта ѝ. Точно така го бе изразил преди години Шишко, когато бях помолил него и Предан да се пресегнат с Умението и да ми помогнат да намерим Шута. Беше мъртъв за тях. Мъртъв и вече връщащ се в земята. Но той диша, нали?

Казах ти, че диша! Трескаво нетърпение, граничещо с ярост, обагри думите ѝ. Фиц! Нямаше да се пресегнем към теб, ако това бе просто лечение. А ако беше мъртъв, щях да ти кажа. Предан иска да дойдеш веднага, колкото може по-скоро. Дори след като Шишко им зае силата си, кръгът на Умелите не можа да достигне до него. Щом не можем да го достигнем, не можем да го изцерим. Ти си последната ни надежда.

Аз съм на тържището Крайречни дъбове. Ще трябва да се върна във Върбов лес да опаковам няколко неща и ще тръгна. До три дни или по-малко ще съм при вас.

Това няма да свърши работа. Предан знае, че идеята няма да ти хареса, но иска да дойдеш през каменните портали.

Не правя това. Заявих го твърдо, макар вече да знаех, че заради Сенч ще рискувам, както не го бях правил през всичките тези години, откакто се бях изгубил в Камъните. Мисълта да навляза в онази блещукаща чернота ме накара да настръхна. Уплаших се до призляване дори само като си го помислих. Бях ужасѐн. И изкусѐн.

Фиц. Трябва да го направиш. Това е единствената ни надежда. Знахарите, които повикахме, са напълно безполезни, но за едно за съгласни. Сенч потъва. Не можем да достигнем до него, а те твърдят, че целият им опит им казва, че до няколко дни ще умре, очите му са се изцъклили. Ако пристигнеш след три дни, ще е за да го видиш как гори на клада.

Ще дойда. Оформих мисълта вяло. Можех ли да се насиля да го направя? Трябваше.

През Камъните , настоя тя. Ти си в Крайречни дъбове, не си далече от техния Съден камък на Хълма на бесилото. Картите, които имаме, показват, че има глиф за нашите Свидетелски камъни. Можеш да си тук преди свечеряване.

През Камъните. Помъчих се да затая и горчивината, и страха си. Майка ти е тук на пазара с мен. Дойдохме с каретата с големите колела. Ще трябва да я пратя вкъщи сама. Разделени за пореден път от работа на Пророка, простото удоволствие от споделена храна и вечер с песни на музиканта в хана — грабнати от нас.

Тя ще разбере — опита се да ме утеши Копривка.

Да. Но ще се разсърди. Откъснах мислите си от Копривка. Не бях затворил очи, но все едно ги отворих. Свежият въздух и шумът на летния пазар, ярката слънчева светлина, пъстрееща през дъбовите листа, дори момичето с червените пантофки ми се сториха като внезапно нахлуване в по-мрачната ми реалност. Осъзнах, че докато съм бил в Умението, невиждащият ми поглед се е спрял на девойката. Сега тя отвръщаше на него с питаща усмивка. Припряно наведох очи. Време беше да тръгвам.

Изпих последната глътка сайдер, тупнах празната халба на масата, станах и затърсих Моли в навалицата. Някога тя беше крехка и нежна като момичето с червените пантофки. Сега беше жена, подминала средните години на живота си. Движеше се уверено, макар и не бързо през тълпата, нисичка набита жена със светлокафяви очи и стегнати решително устни. Носеше надиплена мека сива тъкан на ръката си все едно, че беше трудно спечелен военен трофей. За миг видът ѝ прогони от ума ми всички други съображения. Просто стоях и гледах как идва към мен. Усмихна ми се и потупа покупката си. Съжалих търговеца, станал жертва на пазаренето ѝ. Открай време беше пестелива. Това, че беше станала лейди Моли, владетелката на Върбов лес, изобщо не го беше променило. Слънчевата светлина блещукаше по среброто, прошарило тъмните ѝ някога къдрици.

Спрях се, за да вдигна пакетите от по-ранните ѝ покупки. Имаше гърне меко сирене — тя много го обичаше — и кесийка листа кълкий за ароматизиране на свещи, и грижливо увит пакет светлочервени чушлета, които ме бе предупредила да не пипам с голи ръце. Бяха за бабата на градинаря ни. Тя твърдеше, че знае формула са отвара, която може да облекчи възлите в стари кокалчета на пръстите. Моли искаше да я опита. Напоследък страдаше от болки в кръста. Освен това имаше затворено гърненце с подсилващ кръвта чай.

Докато се обръщах, неволно се блъснах в момичето с червените пантофки.

— Извинете — казах и се отдръпнах, но тя вдигна очи и ме погледна с весела усмивка.

— Няма нищо — увери ме и кривна глава. Усмивката ѝ се разшири и тя добави: — Но ако искате да се отплатите за това, че за малко не настъпихте новите ми пантофки, бихте могли да купите халба сайдер и да я споделите с мен.