Робин Хоб - Убиецът на Шута

Превъртях се на корем, все още притиснал ваянието до гърдите си. Главата ми се въртеше. Надигнах се, а след това успях да се изправя, опрян на писалището. Залитнах към стола си и седнах. Поставих ваянието на писалището пред мен и го погледнах. Не се беше променило. Бях ли си въобразил онова движение, беззвучния писък на Шута и изцъклените очи? Бях ли споделил някоя далечна преживелица на Шута, или ваянието бе изразило ужаса и болката, оставена от вестоноската в смъртта ѝ?

Понечих да го вдигна, да го опра до челото си и да видя отново простите спомени, които ми бе съхранил. Но ръцете ми затрепериха и отново го оставих на писалището. Не сега. Ако по някакъв начин бях влял болката на момичето в камъка, не исках да го узная сега, нито да споделя тази агония отново. Точно сега трябваше да тръгна на лов.

Върнах ваянието на мястото му на полицата. Все още малко разтреперан, тръгнах да огледам бърлогата си за други следи. Не намерих нищо.

Някой беше дошъл тук, в личното ми свърталище, отворил беше вратите и беше влязъл, за да наруши някои мои много съкровени неща. Малко неща докосваха сърцето ми така, както това ваяние, малко драгоценни неща, които ме свързваха с минало, когато бях служил на моя крал с двамата най-скъпи приятели, които бях познавал изобщо. Този някой, непознат, дръзнал да ги опипа и оскверни с кръв, която бе пролял, ме доведе до ръба на убийствена ярост и когато помислих, че едно или две неща като нищо може да са откраднати, всичко пред очите ми почервеня.

Тръснах ядосано глава и си наложих хладнокръвие. Мисли! Как бяха намерили това място? Беше очевидно. Когато бяха пратили Ревъл да ме намери, го бяха проследили. Но ако истинската им цел е била да намерят мен, защо не ме бяха нападнали тогава? И как не ги бях усетил? Бяха ли Претопени, както бе заподозрял Уеб отначало, човешки същества, откъснати от всякаква връзка с човешкото? Съмнявах се. Бяха се движили на група в балната зала, с предпазливост и сдържаност, каквито никога не бях виждал в Претопените. Бяха ли, в такъв случай, прикрили по някакъв начин жизнените си знаци? Не знаех за магия, която би могла да направи това. Когато моят вълк беше жив, се бяхме научили да съхраняваме дискретно общуването си. Но това едва ли беше същото като да мога напълно да прикрия същността си от усета на друг, надарен с Осезанието.

Оставих тази грижа настрана. Пресегнах се за Копривка с Умението и бързо споделих с нея каквото знаех. Не споменах за кръвта по ваянието. Това беше лично.

Аз съм с майка. Ридъл взе Пламен и Справедлив със себе си. Каза на Справедлив да пази вратата на Търпение, докато те с Пламен проверят всяка празна стая в къщата.

Чудесно. Как е майка ти?

Още спи. Изглежда както винаги и не мога да засека нищо нередно с нея. Но бях много разтревожена, когато припадна. Много по-притеснена, отколкото исках да види. Баща ѝ е умрял, когато е бил само с две години по-стар, отколкото е тя сега.

Беше съсипал здравето си с пиене и с шумните кавги и премеждия, които вървят с това.

Майка ѝ е умряла много млада.

Притиснах очите си с длани и разтърках челото си с пръсти. Беше твърде плашещо. Не можех да мисля за това. Стой с нея, моля те. Има само още няколко места, които искам да претърся, а след това ще дойда да те сменя.

Добре съм тук. Няма нужда да бързаш.

Подозираше ли какво се канех да направя? Едва ли. Само Търпение, Моли и аз знаехме скрития лабиринт от тайни проходи във Върбов лес. Макар шпионските дупки в прохода да не ми даваха гледка към всяка отделна спалня, щяха да ми позволят да погледна в много от тях, да видя дали някоя от тях е приютила повече гости, отколкото бяхме поканили.

Когато излязох от проходите, беше по-близо до разсъмване, отколкото до среднощ. Целият бях покрит с паяжини, измръзнал до кости и уморен. Нищо не бях открил, освен че поне две от домашните слугинчета бяха готови, от любов или по-вероятно за някоя монета, да прекарат нощта не в своите легла. Видях една млада жена да плаче в шепите си, докато мъжът ѝ хъркаше пиян в леглото им, и една стара двойка, която пушеше наркотик, толкова силен, че дори малкият лъх от него в тайните ми проходи ме замая.

Но от странните менестрели или от тялото на вестоноската нямаше и следа.

Върнах се в стаята си и освободих Копривка да се прибере в нейната. Тази нощ не спах, нито легнах дори, а седнах на един стол до камината, гледах Моли и размишлявах. Нямаше никаква следа от натрапниците във Върбов лес. Бяха ли толкова безумни, че да избягат в снежната буря, взели тялото на вестоноската със себе си? Поне един от тях беше останал във Върбов лес, за да проследи Ревъл и да влезе в свърталището ми. Защо? С каква цел? Нищо не беше взето оттам, никой член на домакинството ми не бе пострадал. Бях решен да стигна до дъното на тази загадка.