Робин Хоб - Убиецът на Шута

Ние винаги обичахме да ловуваме. Старо ехо от вълка, който бях някога, и вълка, който все още беше с мен. Ловът за месо е най-добър, но всеки лов винаги е Лов и никога не си по-жив, отколкото по време на лов.

— И аз съм жив.

Ридъл ме изгледа питащо, но вместо да зададе въпрос, каза:

— Ревъл лично занесе храната и чая на пратеничката. Двамата пажове, които бяха на предната врата, си спомнят, че са я пуснали. Дошла е пеш и според единия е дошла иззад конюшнята вместо по алеята за впрягове. Никой друг не я е видял, макар кухненският персонал да помни, разбира се, че са приготвили поднос за нея. Нямах възможност да ида до конюшните и да видя какво знаят там.

Огледах се. Не бях облечен добре, за да се появя пред гостите ни.

— Аз ще отида. Предупреди момчетата.

— Сигурен ли си?

— Това е техният дом, Ридъл. И всъщност не са момчета вече. Приказват за напускане от три месеца. Мисля, че напролет ще отлетят.

— А нямате на кого другиго да разчитате, Том. Когато това свърши, ще поговорим отново. Трябват ви няколко домашни войници, няколко мъже, които могат да са жестоки, когато ситуацията го наложи, но могат да отворят врата и да поднесат вино на гост също така.

— Ще поговорим по-късно — съгласих се, макар и с неохота. Не за първи път ми натякваше, че трябва да имам някаква домашна стража за Върбов лес. Съпротивлявах се на тази идея. Не бях вече наемният убиец, живеещ за да пази своя крал и да върши безшумната си работа. Вече бях почтен земевладелец, човек с лозя и стада овце, човек, отдаден на плуг и стрижене, а не на ножове и мечове. И съществуваше, длъжен бях да призная, заблуждението ми, че винаги бих могъл да защитя домакинството си срещу всякакви елементарни заплахи, които биха намерили пътя си до вратата ми.

Но не и тази нощ.

Оставих Ридъл и затичах към конюшните. Нямаше всъщност, казах си, никакъв знак, че проливането на кръв е било смъртоносно. Нито трябваше на всяка цена да е свързано с мен или с близките ми. Може би пратеничката имаше свои врагове, които я бяха проследили. Стигнах до един слугински вход, бутнах тежката врата и се втурнах през заснежения двор към конюшнята. Дори в това късо бягане вратът и устата ми се напълниха със сняг. Хлъзнах лоста на вратите и бутнах едната, колкото да се шмугна вътре.

Посрещна ме топлината от прибраните на сухо животни, приятната миризма на коне и мека светлина от един покрит фенер, окачен на кука. Реагирал на влизането ми, Толман вече куцукаше към мен. Синът му, Толърман, сега надзираваше повечето работа в конюшните, но Толман все още се смяташе за старши. В дни, когато имаше много идвания и заминавания, както беше сега, контролираше строго кои животни къде да бъдат подслонени. Винаги беше загрижен да не останат неразпрегнати животни. Примижа към мен в сумрака на конюшнята и се сепна, щом ме позна.

— Холдър Том! — извика ми с дрезгавия си глас. — Не трябваше ли да танцувате с изтънчените ни гости в голямата зала?

Като при мнозина старци, годините бяха смалили усета му за разликите в ранга ни. Или навярно бе защото беше виждал, че мога да изривам торта от ясла с най-добрите му ратаи, поради което ме зачиташе като равен.

— След малко — отвърнах му. — Танците ще продължат до заранта, знаеш. Но помислих, че ще е добре да наобиколя тук и да се уверя, че всичко е наред в конюшнята в такава буря.

— Всичко е наред тука. Тази конюшня беше построена както трябва преди двайсет години и ще издържи още десет пъти по толкова, смятам.

Кимнах.

— Ревъл каза, че тази вечер сте имали гости, които са ви притеснили.

Озадаченото му изражение се смени с мръщене.

— Да. Ако се държиш като конекрадец, ще говоря с тебе като с конекрадец. Няма да ми се вреш и да надничаш покрай конюшните и после да ми разправяш, че си менестрел. Бяха толкова менестрели, колкото Медник тука е пони. Не ми миришеха никак добре, тъй че ги отведох направо до вратата. — Присви очи към мен. — Онзи приятел Ревъл трябваше да ви е предупредил. Не ги пуснахте вътре, нали?

Трудно беше да го призная. Кимнах.

— Зимният празник е. Пускам всички. — Покашлях се, когато той наведе поглед. — Преди това. Забеляза ли още някой тук при конюшните, някой странен?

— Имате предвид онова чуждоземно момиче ли?

Кимнах.

— Само тя. Влезе тук, сякаш мислеше, че това е къщата. „Трябва да говоря с господаря“, каза на един от ратаите, тъй че той я доведе при мен, мислеше, че мен търси. Но тя ме погледна и рече: „Не, с господаря с кривия нос и косата като на язовец“. Тъй че, да ме прощавате, разбрахме, че сте вие, и я пратихме в къщата.