Робин Хоб - Убиецът на Шута

— Фиц, толкова съжалявам. Съсипах всичко, което бях намислила.

— Глупости. Хайде. Легни да те завия.

Тя стисна рамото ми, за да се изправи, и се олюля, щом отгърнах завивката.

— Хайде, пъхай се вътре — казах ѝ, но вместо да ми отговори дръзко, тя само въздъхна тежко, щом седна, после се отпусна на леглото и аз ѝ помогнах да вдигне ходилата си. Притвори очи.

— Стаята се върти. И не е от виното.

Седнах на ръба на леглото и хванах ръката ѝ. Тя се намръщи.

— Стой кротко. Всяко движение кара стаята да кръжи още по-бързо.

— Ще мине — казах ѝ, надявайки се да е така. Седях много кротко и я наблюдавах. Свещите горяха стабилно и изпълваха стаята с уханията, с които ги бе напоила предното лято. Огънят в камината пращеше, пламъците поглъщаха грижливо струпаните цепеници. Бръчките на притеснение по лицето ѝ бавно се разгладиха. Дъхът ѝ се успокои. Потайността и търпението, усвоени в младежкото ми обучение, ми помогнаха, надигнах се много леко от леглото. Когато най-сетне се изправих, едва ли беше усетила каквото и да било движение. Спеше дълбоко.

Безшумно като призрак обиколих стаята, за да изгася всички свещи, освен две. Разбърках огъня, добавих още една цепеница и поставих паравана пред него. Не бях сънен, нито уморен дори. Никакво желание нямах да се връщам на празненството и да обяснявам защо съм там, а Моли не е. Позадържах се още малко, огънят топлеше гърба ми. Моли беше смътна фигура зад спуснатите завеси на леглото. Пламъците пращяха и ушите ми почти можеха да различат целувките на навявания в прозореца сняг от звуците на веселбата долу. Бавно смъкнах празничните си дрехи и ги смених с удобството на обичайните гамаши и туника. После тихо излязох от стаята и придърпах бавно вратата зад себе си.

Не слязох по главното стълбище. Вместо това заобиколих по слугинското задно стълбище и по почти запустелия коридор, докато най-сетне стигнах до бърлогата си. Отключих високите врати и се шмугнах вътре. Само няколко тлеещи въглена бяха останали от огъня в камината. Разбудих ги с листове смачкана хартия от писалището си, изгаряйки безполезните размишления от сутринта, а след това добавих още дърва. Отидох до писалището, седнах и придърпах чист лист. Взрях се в него и се зачудих защо просто не го изгоря веднага? Защо да пиша на него, да се вглеждам в думите и след това да го изгоря? Имаше ли всъщност нещо останало в мен, което да можех да доверя само на хартията? Имах живота, за който бях мечтал, дома, любящата си жена, порасналите деца. В замъка Бъкип ме уважаваха. Това беше кроткото затънтено местенце, за което винаги бях мечтал. Повече от десет години бяха минали, откакто изобщо бях помислял да убия някого. Оставих перото и се отпуснах в стола си.

Почукване на вратата ме стресна. Надигнах се рязко и инстинктивно огледах стаята, за да видя дали има нещо, което трябва набързо да скрия. Глупаво.

— Кой е?

Кой освен Моли, Копривка и Ридъл можеше да знае, че съм тук? А никой от тях нямаше да почука.

— Ревъл, сър! — Гласът му беше разтреперан.

Станах.

— Влез! Какво има?

Той отвори вратата. Беше задъхан и пребледнял.

— Не знам. Ридъл ме прати на бегом. Вика, елате, елате веднага, в кабинета ви. Където оставих вестоноската. О, сър. Кръв има там на пода, а от нея — и помен няма. — Пое си дъх разтреперан. О, сър, толкова съжалявам. Предложих ѝ стая, но тя отказа и…

— С мен, Ревъл — прекъснах го все едно беше пазач под моя команда. Той пребледня още повече от рязката ми команда, но след това изправи рамене. Радваше се, че отстъпва всички решения на мен. Ръцете ми се задвижиха инстинктивно, за да се уверя, че няколкото малки скрити по тялото ми оръжия са си на мястото, както винаги. След това затичахме по коридорите на Върбов лес. Кръв, пролята в дома ми! Кръв, пролята от някого до мен! И не от Ридъл, защото щеше кротко да я е почистил, а не да ме вика. Насилие в дома ми, срещу гост! Надвих сляпата ярост, която се надигна в мен, потуших я с леден гняв. Щяха да умрат. Тези, които бяха направили това, щяха да умрат.

Поведох Ревъл по заобиколен маршрут, за да избегнем места, където можеше да се натъкнем на гости, и стигнахме до официалния ми кабинет, след като прекъснахме само една недискретна млада двойка и уплашихме един пиян младок, който си търсеше място да дремне. Укорявах се за това колко много хора съм пуснал в дома си, колко много, които знаех само по лице или име, без да ги познавам истински.

А Моли спеше сама и без никой да я пази!