Робин Хоб - Убиецът на Шута

Уеб не отговори. Вече беше тръгнал натам, където стояха тримата допреди малко. Но когато се обърна от мен, към живия барабанен ритъм изведнъж се вляха извисени гласове и игривият звук на гайда и към дансинга се понесоха танцуващи. Двойки се завъртяха и заподскачаха като пумпали на буйната мелодия и преградиха пътя ни и гледката ми. Сложих ръка на широкото рамо на Уеб и го издърпах от рисковете на оживения дансинг.

— Ще заобиколим — казах му и поведох.

Но и този път беше пълен със забавяния, защото имаше гости да се поздравят, а човек не може да претупа набързо такива разговори, защото е невъзпитано. Уеб, винаги любезен и бъбрив, като че ли изгуби интерес към странните чужденци. Съсредоточаваше вниманието си върху всички, с които го запознавах, и ги убеждаваше в чара си просто със силния си интерес кои са, с какво се препитават и дали си прекарват весело тази нощ. Оглеждах залата, но вече не можех да намеря непознатите.

Не се грееха край голямата камина, когато я подминахме. Нито ги виждах да се радват на храна и пиене или да танцуват, или да наблюдават празненството от пейките. Когато музиката свърши и вълната танцуващи се отдръпна, се извиних на увлечените в разговора си Уеб и лейди Есенция и закрачих през залата натам, където ги бях видял за последен път. Вече бях убеден, че не са музиканти и че не са се отбили тук случайно. Постарах се да не позволя подозренията ми да се усилят. Ранното ми обучение не винаги ми служи добре в подобни ситуации.

Не намерих никого от тях. Измъкнах се от Голямата зала в сравнително тихия коридор и се огледах за тях, но напразно. Отишли си бяха. Поех си дълбоко дъх и твърдо реших да сложа край на любопитството си. Несъмнено бяха някъде във Върбов лес, за да се преоблекат със сухи дрехи, да изпият чаша вино или навярно се бяха изгубили в тълпата танцуващи. Щяха да дойдат пак. Все пак бях домакинът на събирането, а Моли ме беше чакала твърде дълго. Имах гости, за които трябваше да се погрижа, хубава жена, с която да танцувам, и чудесно празненство. Ако бяха музиканти или акробати, скоро щяха да се представят, защото несъмнено щяха да се надяват да спечелят благоволението и щедростта на домакините и гостите. Възможно бе дори аз да бях лицето, което търсеха, след като в моите ръце беше кесията, от която се плащаше на изпълнителите. Ако изчаках достатъчно дълго, щяха да стигнат до мен. А и да бяха просяци или пътници, пак бяха добре дошли. Защо трябваше винаги да си въобразявам опасност за обичните ми хора?

Гмурнах се отново във вихъра от веселие. Отново танцувах с Моли, поканих Копривка да потанцува с мен, но я изгубих от Ридъл, прекъснах Пламен, докато се опитваше да види колко меденки може да струпа на кула на едно блюдо за забавление на една хубава девица от Върбово, похапнах курабии с джинджифил и накрая бях хванат натясно от Уеб близо до бурето с ейл. Той напълни халбата си след мен, а после ме подкара към една пейка недалече от камината. Огледах се за Моли, но двете с Копривка си говореха нещо и след миг тръгнаха да разбудят Търпение, която дремеше в стола си. Тя им възрази вяло, когато я надигнаха и поведоха към покоите ѝ.

Уеб заговори без заобикалки:

— Не е естествено, Том — загълча ме той, без да се притеснява кой може да ни подслуша. — Толкова си самотен, отекваш на Осезанието ми. Трябва да се отвориш за възможността да се обвържеш отново. За човек от Старата кръв да я кара толкова дълго без партньор е нездравословно.

— Не чувствам нужда от това — казах му искрено. — Имам си хубав живот тук, с Моли и Търпение, и момчетата. Честна работа, която ме ангажира, а свободното си време прекарвам с хората, които обичам. Уеб, не се съмнявам в мъдростта и опита ти, но също така не се съмнявам в сърцето си. Не ми трябва нищо повече от това, което си имам точно сега.

Той ме погледна в очите, напрегнато. Последните ми думи бяха почти верни. Ако можех да си върна вълка, тогава, да, животът щеше да е много по-хубав. Ако можех да отворя вратата и да видя Шута ухилен на прага, тогава животът ми наистина щеше да е пълен. Но нямаше смисъл да въздишам по онова, което не можех да имам. Само ме отвличаше от това, което вече имах, а то бе повече от всичко, което бях имал в живота си. Дом, дамата на сърцето ми, момчета, навлизащи в мъжеството си под покрива ми, и удобството на леглото ми нощем. Сведения от замък Бъкип само колкото да се чувствам, че все още съм необходим в по-големия свят, и достатъчно малко, за да знам, че всъщност могат да се оправят без мен и да ме оставят малко на мира. Имах годишнини, с които можех да се гордея. Бяха минали близо осем години, откакто Моли бе станала моя жена. Почти десет, откакто бях убил човек.