Робин Хоб - Убиецът на Шута

Тъй че сега, докато той опипваше почвата с баналности за това как я карам и дали Моли е добре, и дали реколтата е била добра тази година, съзнателно отбягвах разговора, който неминуемо щеше да ни отведе до схващането му колко важно е да науча повече за Осезанието и да обсъдим самотното ми положение. Добре премисленото ми мнение беше, че съм без партньор. И смятах да остана така до края на живота си — не ми трябваше да знам за магията на Осезанието нищо повече от онова, което вече знаех.

Ето защо кривнах глава към „музикантите“, които все още стояха до вратата, и му казах:

— Боя се, че са били дълъг път за нищо. Търпение ми каза, че за Зимния празник са червенокосите певци и че русите ще ги запази за лятото. — Кимнах към колебливата тройка с очакването, че Уеб ще сподели насмешката ми към ексцентричностите на лейди Търпение.

Непознатите не бяха влезли в залата, а стояха до вратата. Стояха като стари спътници, по-близо, отколкото стои човек до бегъл познат. По-високият мъж имаше корави, грубовати черти. Жената до него, с извърнато към него лице, имаше широки скули и високо покрито с бръчки чело.

— Руси ли? — попита ме Уеб, докато се озърташе.

Усмихнах се.

— Странно облечената тройка до вратата. Виждаш ли ги? С жълти ботуши и палта?

Погледът му ги обходи два пъти, след което той ги зяпна стъписан. Очите му се разшириха още повече.

— Познаваш ли ги? — попитах, забелязал уплахата му.

— Претопени ли са? — прошепна той прегракнало.

— Претопени? Как е възможно?

Взрях се в тях, зачуден какво е разтревожило Уеб. Претопяването лишаваше човек от човечността му, откъсваше го от мрежата на живот и съпричастие, които ни правят способни да обичаме и да бъдем обичани. Претопените обичаха само себе си. Някога бе имало много от тях в Шестте херцогства, грабеха близки и съседи, разкъсваха кралството отвътре, когато Разбойниците на Алените кораби пускаха между нас наши хора като врагове. Претопяването беше тъмната магия на Бледата жена и нейния капитан Кебал Тестото. Но бяхме надделели и бяхме прогонили разбойниците от бреговете си. Години след Войните на Алените кораби бяхме отплавали до последната ѝ твърдина на остров Аслевял, където приключихме с тях завинаги. Претопените, които те бяха създали, отдавна бяха отишли в гроба. Никой не бе практикувал злата магия от години.

— Приличат ми на Претопени. Осезанието ми не може да ги намери. Едва мога да ги доловя, освен с очите си. Откъде дойдоха?

Като майстор на Осезанието, Уеб разчиташе на животинската магия много по-остро от мен. Може би беше станала главното му сетиво, защото Осезанието дава на човек тръпка на усет за всяко живо същество. Този път, разтревожен от Уеб, разширих съзнателно Осезанието си към новодошлите. Нямах неговото ниво на усет, а препълнената с хора зала още повече размътваше сетивото ми. Не можех да усетя от тях почти нищо. Свих пренебрежително рамене.

— Не са Претопени — реших, защото добре знаех как злата магия лишава напълно човек от всичко, което Осезанието ми позволяваше да доловя. — Скупчили са се заедно твърде приятелски. Ако бяха Претопени, всеки от тях веднага щеше да потърси каквото най-много им трябва, храна, пиене и топло. Колебаят се, не желаят да бъдат възприети като натрапници тук, но им е неловко, че не знаят порядките ни. С Претопените не е така. Тъй че не са Претопени. Претопените изобщо не се интересуват от подобни тънкости.

Изведнъж осъзнах, че говоря като чирака убиец на Сенч, по начина, по който ги анализирах. Бяха гости, а не мишени. Покашлях се.

— Не знам откъде са дошли. Ревъл ми каза, че дошли на портата като музиканти за празника. Или може би акробати.

Уеб продължаваше да ги гледа втренчено.

— Не са нито едното, нито другото — заяви решително. В гласа му избуя любопитство. — Тъй. Хайде да поговорим с тях и да разберем кои са и що са.

Гледах как тримата си говореха. Жената и по-младият мъж закимаха рязко на това, което им каза по-високият. След това изведнъж го оставиха и започнаха да се движат из тълпата като овчарски кучета, тръгнали да съберат овцете. Жената държеше ръката си на бедрото, сякаш пръстите ѝ търсеха меча, който го нямаше. Въртяха глави и очите им шареха. Търсеха ли нещо? Не. Някого. Жената се надигна на пръсти да погледне над главите на струпаните хора, които гледаха смяната на музикантите. Водачът им се отдръпна към вратата. Дали пазеше да не избяга жертвата им? Или си въобразявах?

— Кого дебнат? — промълвих неволно.