Робин Хоб - Убиецът на Шута

Моли кимна и вдигна ръце към поруменелите си страни.

— Мисля просто да поседя тук още малко. О, ето го и момъка с виното ми!

Музиката бе стихнала и се възползвах от възможността да прекося бързо дансинга. Търпение ме видя и първо се усмихна, а след това ми се намръщи. Докато стигна до нея, напълно бе забравила за Пламен и той се беше измъкнал с брат си. Тя тръсна ветрилото да го затвори, насочи го към мен и ме попита укорително:

— Какви са тия панталони? Плющят около краката ти като съдрани от буря платна!

Погледнах ги, после отново вдигнах очи към нея.

— Новата мода от Джамайлия. — И понеже неодобрението ѝ се усили, добавих: — Моли ги избра.

Лейди Търпение ги зяпна все едно бях скрил котило котенца в тях. После вдигна очи към моите, усмихна се и рече:

— Хубав цвят. И съм сигурна, че е доволна, че си ги обул.

— Да.

Търпение вдигна ръка, протегна ми я и започнахме бавна разходка из Голямата зала. Хората се раздвояваха пред нея с поклони и реверанси. Лейди Търпение, защото такава бе тя тази вечер, кимваше строго с глава или топло поздравяваше, или прегръщаше — според достойнствата на всяка особа. Бях се примирил просто да бъда придружителят ѝ, да виждам как се забавлява и да се старая да запазя сериозно лице, когато тя измърмореше под нос нещо за дъха на лорд Дърдън или за съжалението ѝ колко бързо оплешивява Дан Калайджията. Някои от по-старите гости помнеха времето, когато тя бе не само господарката на Върбов лес, но и съпругата на принц Рицарин. В много отношения тя все още властваше тук, защото Копривка прекарваше голяма част от времето си в замъка Бъкип, а Моли примирено ѝ позволяваше да се разпорежда в повечето неща.

— Има моменти в живота на една жена, когато само компанията на други жени може да е достатъчна. — Търпение ми го бе обяснила, когато се бе преместила безцеремонно при нас във Върбов лес преди пет години. — Момичетата имат нужда от по-стара жена в къщата, докато стават жени, за да им обясни тези промени. А когато онази, другата промяна, дойде при жените рано, особено жени, които се надяват да родят повече деца, добре е да разполагаш с напътствието на жена, която също е познала това разочарование. Мъжете просто са безполезни в този период. — И макар да бях изпитал безпокойство от това уреждане на нещата в началото, когато Търпение пристигна с кервана си с животни, семена и растения, тя бе доказала мъдростта на думите си. Знаех, че е рядкост две жени да живеят така сговорчиво под един покрив, и благославях добрата си съдба.

Когато стигнахме до любимия ѝ стол край камината, я настаних на него, донесох ѝ греян сайдер и след това ѝ споделих:

— Последните ти музиканти пристигнаха точно когато слизах по стълбите. Не съм ги видял да идват още, но помислих, че ще е добре да знаеш, че са пристигнали.

Тя ме изгледа учудено, а след това се обърна и присви очи към другия край на залата. Третата група музиканти отиваше да заеме подиума. Обърна се отново към мен:

— Не, всички са тук. Много внимавах в избора си тази година. За Зимния празник, помислих си, ще ни трябват хора с топъл нрав, за да гонят студа. Тъй че, ако погледнеш, има по един червенокос във всяка група, която съм поканила. Ето там, виждаш ли жената, която тъкмо се разпява? Виж този водопад от кестенява коса. Не ми казвай, че няма да стопли този празник само с духа си.

Наистина приличаше на жена с особено топъл нрав. Остави музикантите си да отдъхнат, като подхвана дълга балада, която пееше с плътен и гърлен глас. Публиката, стари и млади, се струпа пред нея, докато пееше старата приказка за девицата, съблазнена от Стареца на зимата и отнесена от него в далечната му ледена крепост в далечния юг.

Докато всички слушаха, запленени от приказката, погледът ми улови движение. В залата влязоха двама мъже и жена. Огледаха се като замаяни и навярно бяха след дългото вечерно скитане в снега. Явно бяха дошли пеш, защото грубите им кожени панталони бяха прогизнали на коленете. Облеклото им беше странно, както имаха навик да се обличат някои менестрели, но различно от всичко, което бях виждал. Високите им ботуши бяха жълти, кожените им панталони къси, едва висяха над върховете на ботушите им до колене. Палтата им бяха от същата кожа и вапцани в същото светлокафяво, с ризи от дебела плетена вълна отдолу. Стояха им неудобно, сякаш вълната твърде много ги стягаше под кожите.

— Ето ги и тях — казах.

Търпение се втренчи в тях през залата.

— Не съм ги наемала аз — заяви и изсумтя обидено. — Виж я тази жена, бледа е като призрак. Никаква топлина няма в нея, изобщо. А и мъжете се също толкова студени, косите им са с цвета на козината на бяла мечка. Брр. Смразяват ме само като ги гледам. — После бръчките на челото ѝ се изгладиха. — Тъй. Няма да им позволя да пеят тази нощ. Но хайде да ги поканим отново за посред лятото, когато една смразяваща приказка или прохладен ветрец ще е добре дошъл в задушна вечер.