Робин Хоб - Убиецът на Шута

— Ще ѝ предам, сър.

— Пратеникът жена ли е? — попитах учудено.

— Почти, сър. Момиче. Едва-що пораснало. Разбира се, вече ѝ предложих храна и пиене. Не бих пренебрегнал така никой, дошъл на прага ви. Още по-малко млада жена, която, изглежда, е била дълъг и уморителен път.

Свиреше музика и Моли чакаше. По-добре да чака пратеничката, отколкото Моли.

— Предложи ѝ стая тогава и попитай дали иска да ѝ приготвят гореща баня или кротка вечеря сама, преди да се срещнем утре. Постарай се да ѝ е удобно, Ревъл, и ще ѝ отделя колкото пожелае от времето си утре.

— Да, сър.

Обърна се, за да се върне в преддверието, а аз забързах към Голямата зала. Двете високи врати бяха отворени, дъските от златист дъб блестяха на светлината на огън и свещи. Музика и ритмично почукване на танцуващи стъпала се сипеха през тях в облицования коридор, но щом се приближих, музикантите изсвириха последния рефрен и първият танц свърши. Завъртях раздразнено очи заради лошия си късмет.

Но щом пристъпих в залата и ме удари вълната от ръкопляскания за менестрелите, видях че партньорът на Моли ѝ се покланя важно. Младият Пламен беше израснал бързо последната година. Беше също толкова смугло чаровен като баща си някога, но челото и усмивката му бяха като на Моли. На седемнайсет можеше да гледа над главата на майка си, докато се въртят в стъпките. Страните му бяха зачервени от бързия танц, а Моли не издаваше с нищо, че съм ѝ липсвал и най-малко. Когато вдигна глава и погледите ни се срещнаха през залата, се усмихна. Благослових наум Пламен и реших да намеря начин да му изразя благодарностите си. В другия край на залата Справедлив, по-големият му брат, стоеше подпрян на камината. Копривка и Ридъл стояха наблизо. Страните на Копривка бяха поруменели и разбрах, че момчето дразни по-голямата си сестра, а Ридъл е посветен в играта.

Запътих се през залата към Моли, като се спирах често, за да се поклоня и отвърна на поздравите на многото ни гости. Всяка класа и съсловие бяха отразени тук. Знатни особи и дребни благородници от района бяха тук, изящно пременени в дантела и ленени панталони, но разпознах също тъй сред тълпата Джон Калайджията и селската шивачка, и местния сиренар. Празничните им облекла можеше да са малко поовехтели и доста протрити, но бяха грижливо изчеткани за повода, а блестящите венчета от зеленика, които мнозина носеха, бяха наскоро набрани. Моли беше извадила най-добрите си благовонни свещи, тъй че уханията на лавандула и орлови нокти изпълваха въздуха, докато светлината на пламъчетата танцуваше и багреше стените със злато и мед. В трите камини пращяха големи огньове с нанизаните на шишове късове месо, обръщани от зачервени селски момци, наети за повода. Няколко млади прислужници се суетяха при бурето с ейл в ъгъла, редяха халби на подносите, за да ги предложат на задъханите танцуващи.

В единия край на залата масите бяха отрупани с хлябове, ябълки и блюда с ядки и стафиди, сладки и кремове, плата с пушени меса и риба и много други блюда, които не разпознах. Сочни резени нарязано печено и шишове допълваха всичко, което можеше да му се прииска на човек, и добавяха щедрия си аромат към празничната атмосфера. Пейките бяха пълни с гости, които вече се наслаждаваха на ядене и пиене, защото имаше и бира, и вино в изобилие.

В другия край на залата първите менестрели отстъпваха сцената на вторите. Подът беше поръсен с пясък за танцуващите. Несъмнено го бяха оформили в изящни фигури при идването на гостите, но вече личаха следите от енергичните стъпки на веселящите се. Стигнах до Моли точно когато новите музиканти подеха встъпителните си ноти. Тази мелодия бе толкова тъжна и отначало тиха, колкото предишната беше весела и бурна, тъй че когато Моли хвана ръката ми и ме поведе към дансинга, можах да чуя гласа ѝ съвсем ясно:

— Изглеждате много изящно тази вечер, холдър Беджърлок. — Притегли ме в редицата с другите мъже. Поклоних се тържествено над сплетените ни ръце.

— Щом вие сте доволна, и аз съм щастлив — отвърнах. Пренебрегнах усукването на плата около прасците ми, когато се завъртяхме, разделихме се за миг и отново стиснахме ръце. Зърнах Ридъл и Копривка. Да, той носеше същите широки панталони, в синьо, и държеше дъщеря ми, но не за връхчетата на пръстите, а за китките. Копривка се усмихваше. Когато погледът ми се върна на Моли, тя също се усмихваше. Беше забелязала накъде гледам.

— Бяхме ли и ние някога толкова млади? — попита ме.