Робин Хоб - Убиецът на Шута

Спрях рязко пред вратата на кабинета ми. Гласът ми беше хриплив от гняв, когато извадих гадния нож, стегнат на ръката ми, и го тикнах към Ревъл. Той залитна назад от страх.

— Вземи го — изръмжах му. — Иди до спалнята ми. Надникни вътре и се увери, че милейди спи необезпокоявана. След това заставаш отвън пред вратата и убиваш всеки, който се опита да влезе. Разбра ли ме?

— Сър. — Той се покашля и преглътна. — Имам нож, сър. Ридъл ме накара да го взема. — Измъкна го непохватно изпод безукорната си куртка. Беше два пъти по-дълъг от този, който му предложих, благородно оръжие, а не малкото приятелче на професионален убиец.

— Тръгвай тогава — казах му и той изчезна.

Забарабаних с пръсти по вратата — знаех, че Ридъл ще ме познае по това, — след което се шмугнах вътре. Той се беше надвесил над нещо. Бавно се изправи.

— Копривка ме прати да взема бутилка от хубавото бренди — каза, че го пазиш тук. Искаше да предложи на лорд Кантърби. Когато видях листовете на пода, а след това кръвта, пратих Ревъл при теб. Виж тук.

Ревъл беше донесъл на пратеничката храна и вино и ги беше оставил на писалището ми. Защо бе отказала да отиде в стая за гости или да дойде при нас в Голямата зала? Беше ли знаела, че е в опасност? Беше изяла поне част от храната, както прецених, преди подносът да бъде запокитен на пода с няколко листа хартия от писалището ми. Падналата винена чаша не се беше пръснала, но бе оставила лунен сърп разлято вино на тъмния излъскан камък на пода. А около тази луна имаше съзвездие от кървави звезди. Размахано острие беше пръснало тези червени капки.

Изправих се и огледах кабинета. Нищо. Никакви разбъркани чекмеджета, нищо преместено или взето. Нищо, което да не беше на мястото си. Нямаше достатъчно кръв, за да е умряла тук, но нямаше и следа от някаква по-нататъшна борба. Никаква капка повече, никаква кървава диря изобщо. Спогледахме се мълчаливо и тръгнахме едновременно към тежките завеси на вратите. Лете понякога ги отварях широко, за да гледам навън към градината с пирен за пчелите на Моли. Ридъл започна да дърпа завесата настрани, но тя се задържа.

— Гънка от нея е затисната от вратата. Минали са оттук.

Извадили ножовете, отворихме вратите и надникнахме навън в снега и тъмното. Половин стъпка беше останала там, където стрехите я бяха заслонили отчасти. Другите дири едва се различаваха — загладени трапчинки в навятия сняг. Както стояхме, нов порив помете снега покрай нас, сякаш самият вятър искаше да им помогне да ни избягат. Двамата присвихме очи във виелицата.

— Двама или повече са — каза той, докато оглеждаше останалото от дирята.

— Да тръгваме, преди да е изчезнала напълно — предложих.

Той погледна окаяно тънката си плющяща на вятъра пола-панталон.

— Добре.

— Не. Чакай. Наобиколи празненството. Виж каквото можеш и предупреди Копривка и момчетата да са нащрек. — Помислих. — Някакви странни хора дойдоха тази вечер, казали, че са менестрели. Но Търпение каза, че не ги е наемала. Уеб говори с една от непознатите. Започна да ми разправя какво му е казала, но ме повикаха другаде. Търсеха някого. Това поне беше очевидно.

Той се намръщи. Обърна се да тръгне, но спря и ме погледна през рамо.

— Моли?

— Пратих Ревъл да пази на вратата.

Той се намръщи още повече.

— Първо ще проверя тях. Ревъл има потенциал, но засега е само потенциал.

Пристъпи към вратата.

— Ридъл. — Гласът ми го спря. Взех бутилката бренди от рафта и му я връчих. — Гледай никой да не помисли, че нещо не е наред. Кажи на Копривка, ако прецениш, че е разумно.

Той кимна. Кимнах му в отговор и той излезе, а аз смъкнах една сабя, окачена на полицата над камината. Вече бе само украса, но някога бе оръжие и щеше да стане отново. Прилягаше хубаво в дланта ми. Нямаше време за наметало или ботуши. Нито за търсене на фенер или факла. Нагазих в снега със сабята в ръка и след двайсет крачки знаех всичко, което трябваше да знам. Вятърът бе заличил дирите им напълно. Стоях, загледан в тъмното, и умът ми се понесе на крилете на Осезанието, надалече в нощта. Никакви хора. Две дребни същества, зайци навярно, се бяха сгушили на завет под затрупани със сняг храсти. Но нищо повече. Никакви дири и извършителят на това вече се беше скрил от погледа ми, извън обхвата на моето Осезание. А и ако бяха непознатите, Осезанието ми нямаше да ги открие дори да бяха наблизо.

Върнах се в бърлогата си и изтупах снега от мокрите си обувки, преди да вляза. Затръшнах вратата и пуснах завесата. Пратеничката ми и вестта, която бе донесла, си бяха заминали. Мъртва ли беше? Или избягала? Беше ли излязъл някой навън, или тя бе пуснала някого вътре? Нейна ли беше кръвта на пода, или на някой друг? Гневът, който бях изпитал преди малко при мисълта, че някой би могъл да извърши насилие над гост в дома ми, се разпали отново. Потиснах го. По-късно можех да си го позволя. Когато намеря цел.