Робин Хоб - Убиецът на Шута

Вдигнах яката си, придърпах влажното наметало по-плътно около себе си и излязох в бурята.

Отказвам да повярвам, че спях. Как би могъл такъв краен ужас да се сведе до заспиване? Бях се сгушила там, зад затворените си клепачи, разтреперана от ужас.

И Вълкът Баща дойде. Това беше първият път.

Имала бях сънища преди, сънища, за които знаех, че са знаменателни, сънища, които помнех будна. Бях започнала да записвам сънищата си, онези, за които знаех, че означават нещо. Така че знаех какво са сънищата. Онова не беше сън.

Миризмите на прах и на миши изпражнения се отвяха пред свежия мирис на нов сняг и борови иглички. После дойде топлата, чиста миризма на здраво животно. Беше близо до мен. Зарових ръцете си в рунтавата му козина и задържах здраво, усещах как пръстите ми се стоплиха. Муцуната му беше до ухото ми, с топлия му дъх. Спри да хленчиш. Ако си уплашена, мълчи. Хленчът е за плячка. Привлича хищници. А ти не си плячка.

Затаих дъх. Гърлото ми беше раздрано и устата пресъхнала. Бях пищяла, без да се усетя. Спрях, засрамена от неодобрението му.

Така е по-добре. Е, какъв е проблемът ти?

— Тъмно е. Вратите не искат да се отворят и съм затворена тук като в капан. Искам да се върна у дома, в леглото ми.

Татко ти не ти ли каза да си стоиш в бърлогата? Защо я напусна?

— Бях любопитна.

А любопитните кутрета са изпадали в беда откакто е започнал светът. Не, не започвай да хленчиш отново. Кажи ми. От какво те е страх?

— Искам да се върна в леглото си.

Точно това искаш. И си разумна да се върнеш в бърлогата, където татко ти те остави, и да запомниш да не я напускаш отново без негово разрешение. Тогава защо не го направиш? Какво те кара да се боиш да направиш това?

— Страх ме е от плъховете. И не мога да намеря пътя си обратно. Заклещена съм тук. — Помъчих се да си поема дъх. — Не мога да изляза.

И защо?

— Тъмно е. И се изгубих. Не мога да намеря пътя си обратно.

Започвах да се ядосвам на спокойния, неумолим глас, колкото и да ценях топлината и чувството за безопасност, което ми даваше. Може би тогава осъзнах, че изпитвам раздразнение от него само защото вече се чувствах в безопасност. Бавно ме споходи мисълта, че вече не съм уплашена, само объркана.

Защо не можеш да си намериш пътя обратно?

Вече просто се държеше глупаво. Или злорадо.

— Тъмно е. Не мога да виждам. А дори и да можех да виждам, не мога да си спомня накъде да вървя.

Гласът си остана все така търпелив. Не можеш да виждаш, вероятно. Вероятно не можеш да си спомниш, защото си уплашена. Но можеш да душиш. Стани.

Трудно беше. Цялата бях премръзнала, треперех от студ. Изправих се.

Води. Следвай носа си. Следвай уханието на свещта на майка си.

— Не мога да помириша нищо.

Издишай през носа си. След това вдишай бавно.

— Мирише само на прах.

Опитай пак. Неумолимо.

Изръмжах тихо.

Така. Връщаш си куража. Сега си върни ума. Подуши пътя си към дома, кутре.

Искаше ми се да греши. Искаше ми се страхът и безнадеждността ми да бъдат оправдани. Поех си дъх, за да му кажа колко е глупав, и усетих мириса на майка си. Изпълни ме самота и жажда за онази, която толкова ме беше обичала. Сърцето ми ме притегли към миризмата и краката ми го последваха.

Беше толкова смътно. На два пъти се спрях, мислейки си, че съм я изгубила. Трябва да съм вървяла в пълен мрак, но си спомням, че бавно се движех през лятната градина към сплетените орлови нокти покрай каменен зид в градината за билки.

Стигнах до едно място, където въздушно течение докосна лицето ми. Движението на въздуха разбърка миризмата и изведнъж отново се озовах в мрак. Сърцето ми заседна в гърлото, пресегнах се слепешком и не докоснах нищо. Хлип на ужас се счепка с блъскащото в гърлото ми сърце, за да видят кое от двете първо ще изскочи от устата ми.