Робин Хоб - Убиецът на Шута

Той ме занесе в стаята ми и ми намери чиста нощница. Тази, която бях носила, беше цялата зацапана с прах, а чорапите ми бяха станали по-дебели от паяжини и прах, отколкото от вълната. Той ме погледа, докато се пъхна в леглото, и поседя мълчаливо до него, докато повярва, че съм заспала. Тогава духна свещта и излезе.

Почти се бях унесла в сън, но се задържах будна по две причини. Първата беше да намеря шпионката, която гледаше към стаята ми. Това ми отне повече време, отколкото бях очаквала. Беше много добре прикрита в облицовката на стената и високо горе, така че наблюдаващият да може да вижда цялата стая. Опипах по дървената облицовка около нея, за да видя дали ще мога да намеря вход към шпионския лабиринт, но без успех. Бях измръзнала и уморена, а топлото легло изкушаваше.

Все пак, щом се качих в него и отпуснах глава на възглавницата, изпитах неохота да заспя. Спането носеше сънища, а след смъртта на майка ми те като че ли идваха почти всяка нощ. Бях уморена от тях и уморена от усилието да ги запомням и да ги записвам в книгата си всеки ден. Някои от най-плашещите се повтаряха. Мразех онзи със змията лодка. И онзи, в който нямах уста и не можех да си затворя очите, за да избегна онова, което виждах. Помогнах на един плъх да се скрие в сърцето ми. Имаше мъгла и един бял заек и един черен заек бягаха един до друг от ужасни прегладнели същества. Белият заек беше пронизан от жива стрела. Черният заек пищеше, докато умираше.

Мразех сънищата и въпреки това всеки път, когато се върнеха в съня ми, добавях подробност, бележка, проклятие в дневника си.

Тази буря от сънища беше нещо ново, но не и самото сънуване. Сънувала бях по-дълго, отколкото бях извън майчината си утроба. Понякога си мислех, че сънищата идват и отиват някъде отвъд моето съществуване, че са откъслеци от живота на някой друг, но някак свързани с мен. Като бебе сънувах и бях много малко дете. Някои от сънищата бяха приятни, други — някак странно красиви. Някои ме плашеха. Никога не забравях сънищата си, както някои хора казват, че става с тях. Всеки от тях беше един пълен и отделен спомен, толкова много част от живота ми, колкото спомена за деня, в който извадихме меда от кошерите или когато се подхлъзнах на стъпалата и си ожулих кожата на двете пищялки. Когато бях малка, беше все едно, че имам два живота, един денем и един нощем. Някои сънища изглеждаха по-важни от други, но никой от тях не изглеждаше банален.

Но след като Вълкът Баща дойде при мен, в същата онази нощ, имах сън, за който знаех, щом се събудих, че не е обикновен. И внезапно осъзнах, че има две категории на старите ми сънища. Имаше сънища и имаше Сънища. И бях обзета от подтика да започна наново да записвам истинските си Сънища много подробно и да ги пазя събрани. Беше все едно, че съм открила разликата между речни камъчета и скъпоценни камъни, и разбрах, че съм оставила скъпоценните пръснати безредно в изминалите девет години.

Събудих се и полежах известно време неподвижно в зимния мрак, мислех какво трябва да направя. Беше добре да записвам всичките си сънища, но след като вече знаех разликата между тях, всички трябваше да се препишат. Щеше да ми трябва мастило, добри пера и прилична хартия. Знаех откъде да ги взема. Исках велен, но знаех, че е в оскъдица, а не смятах, че ще мога да убедя баща си, че начинанието ми заслужава велен. Може би по-късно щях да мога да се сдобия с качеството хартия, каквото Сънищата ми заслужаваха. Засега щях да се задоволя със записването им и безопасното им съхранение. Изведнъж ми се стори, че има само едно място на света и за двете дейности. И това създаваше друг проблем.

Защото бях сигурна, че след нощното ми проучване баща ми ще ограничи достъпа ми до шпионската мрежа в стените на Върбов лес.

Малко му бях казала за проучванията си в коридорите. Беше разбрал, че съм била в шпионската мрежа и че съм се уплашила. Може би щеше да сметне, че това е достатъчно, за да сложи край на проучванията ми. Но можеше и да провери лично. Щеше да намери скътаната ми свещ, не се съмнявах, и може би мястото, където бях изпуснала догорялата свещ. Щеше ли да е толкова внимателен и да проследи дирите ми в прашните проходи, за да види колко далече съм проучила? Не можех да зная. Беше изключително разтревожен, когато бе открил, че не съм там, където ме е оставил. Може би облекчението ми от това, че се върна, го беше успокоило.

Станах и се облякох много по-бързо от обичайното. Стаята беше изстинала; отворих капака на скрина си със зимните дрехи, подпрях го с обувката си и се пъхнах вътре, за да си намеря зимни гамаши и подплатена туника, и колана си с токата с форма на птица. Бях пораснала. И гамашите, и туниката ми бяха станали къси. Трябваше да кажа на мама…