Робин Хоб - Убиецът на Шута

След като си поплаках, добавих дърва в камината. Някога щях да се събудя докато го прави мама и тя вече щеше да ми е извадила дрехите за деня. Правеше го много след като бях станала достатъчно голяма, за да го правя сама. Не мисля, че ме беше съжалявала, че съм мъничка; ритуалите около това, че има малко дете, като че ли я радваха и тя ги беше удължила.

Обичала бях тези ритуали толкова, колкото и тя. Тя ми липсваше. Но отишлото си бе отишло и стореното беше сторено. А животът щеше да продължи.

Реших да намеря другия вход, онзи в килера, и да измисля начин как да го направя достъпен. Но и това не беше задоволително решение. Отново ми се дощя стаята ми да имаше достъп до проходите. Шпионката ми беше показала, че проходът минава точно зад моите стени. Възможно ли беше да има достъп, за който дори и баща ми не знаеше?

Тръгнах бавно покрай стените и започнах отново да търся. Можех да видя шпионката, но само защото знаех къде да погледна. Една дупка от чеп изглеждаше просто малко прекалено на място. Потупах предпазливо дървените панели, ниско отначало, а после толкова високо, колкото можех да стигна. Звукът ми подсказа само, че този, който е построил коридорите в стените, е свършил отлична работа да ги скрие.

Изведнъж се почувствах гладна. Завъртях дръжката на вратата, бутнах я и се измъкнах от стаята. Беше рано и къщата беше тиха. Тръгнах безшумно по покрития с каменни плочи коридор и след това надолу по широкото стълбище. Откакто бях влязла в онази килийка в шпионските проходи, имението ми изглеждаше много огромно. Слизането по стълбите не беше много по-различно от това да съм навън. Таваните изглеждаха далечни почти като небето навън и теченията, които духаха из къщата, определено бяха почти толкова студени, колкото ветровете на открито.

Масата все още не беше подредена за закуска. Отидох в кухнята, където Тавия и Майлд вече се бяха захванали с работа. Седмичният хляб втасваше в големия покрит глинен съд близо до огнището. Щом влязох, Елм излезе и подвикна, че щяла да потърси яйца. Лъжкиня.

— Гладно ли си, дечко? — поздрави ме Тавия и аз кимнах. — Ще ти препека малко хляб тогава. Скачай на масата.

Направих това, което бях правила винаги, откакто можех да се катеря, а то беше да се издърпам на една от пейките и да седна на ръба на масата. После, след като помислих малко, се смъкнах долу и седнах на пейката с кръстосани крака. Така останах достатъчно високо, за да ми е удобно на масата. Тавия ми донесе чашка мляко и ме изгледа любопитно.

— Растем, а?

Кимнах ѝ мълчаливо.

— Значи си достатъчно голяма да говориш — подхвърли Майлд. — Ами кажи нещо. — Както винаги, коментарите ѝ към мен бяха по-резки. Тъкмо посягах да вдигна чашата. Спрях. Обърнах се така, че да гледам само Тавия.

— Благодаря ти, Тавия. Винаги си била толкова мила с мен. — Изрекох всяка дума отчетливо. Чух как Майлд зад мен изтърва лъжицата за бъркане.

Тавия ме зяпна.

— Винаги си добре дошла тук, Пчеличке.

Отпих от чашата и я оставих внимателно на масата.

Тавия каза тихо:

— Е. Определено е дъщеря на татко си.

— Да, така е — потвърдих.

— Да, определено — промърмори Майлд. Издиша през нос и добави: — А аз сгълчах Елм, че говори измислици, когато каза, че Пчеличка може да говори, когато поиска. — Започна да бъхти много силно онова, което разбъркваше. Тавия не отвърна, но ми донесе две филии от хляба от миналата седмица, препечени да са по-меки и намазани с масло.

— Тъй. Вече говориш, а? — попита ме.

Погледнах я и изведнъж се почувствах смутена. Забих очи в масата.

— Да. Говоря.

Видях кимването ѝ с крайчеца на окото си.

— Това щеше много да зарадва лейди майка ти. Тя ми каза веднъж, че можеш да говориш и знаеш много думи, но си срамежлива.

Чувствах се неловко. Негодувах, че беше знаела, че мога да говоря, а не беше казала нищо. Но също така оценявах, че беше опазила тайната ми. Може би у Тавия имаше нещо повече, отколкото си бях мислила.

Тя сложи малко гърненце с меда на майка ми на дъската до хляба ми. Погледнах го. След като мама вече я нямаше, кой щеше да се грижи за пчелите през лятото и да събира меда? Знаех, че ще го правя аз, но се съмнявах, че ще успея. Бях се опитвала през последните няколко месеца, но резултатът от самотните ми усилия беше неравен. Бях наблюдавала мама и ѝ бях помагала, но когато се опитвах сама да събера меда и восъка, не се получаваше нищо. Няколкото свещи, които бях направила, бяха груби и грозни, гърнетата с мед бяха с късчета восък и сигурно с късчета пчели. Не бях имала куража да ги покажа на никого. Почистването на бъркотията, за да оставя стаята за мед и свещи спретната, ми беше отнело часове. Неволно се зачудих дали вече ще си купуваме всички свещи. Къде ходи човек, за да купи свещи? И щяхме ли да си купим благоуханни за специални дни? Не можеше да са толкова благоуханни като на майка ми.