Робин Хоб - Убиецът на Шута

Спокойно. Използвай носа си. Страхът е безполезен.

Подуших. Мислех си, че е безсърдечен. И отново улових уханието. Обърнах се към него, но стана по-смътно. Извърнах глава в другата посока, по-бавно. Тръгнах към мириса, който вече усещах като ръцете на мама на бузите ми. Наведох лицето си напред, вдишвах любовта на майка ми. Имаше лека извивка на ъгъла и след това постепенно изкачване. Уханието стана по-силно. А след това се блъснах в рафтчето. Това ме накара рязко да отворя очи; не бях усетила, че съм ги затворила.

И видях мъничко сияние примигваща светлина, догарящата свещ на майка ми. Светлината беше жълта и топла, и подканяща. Коленичих и я взех, и вдишах уханието, което ме беше спасило. Бутнах настрани капачето на шпионката и надникнах в смътно осветения кабинет.

— Всичко ще е наред — казах на Вълка Баща. Обърнах се да го погледна, но го нямаше, оставил бе само едно по-студено петно във въздуха зад мен.

— Татко? — казах, но отговор нямаше. Сърцето ми се сви и тогава чух тропането.

— Пчеличке. Отключи. Веднага. — Гласът му беше тих и не можех да определя дали е уплашен, или ядосан.

Тропането се повтори, по-силно, и след това видях, че вратите се разтърсиха. После подскочиха от удар.

Отне ми миг, докато се съвзема. Стегнах здраво куража си и оставих утешителната светлина на шпионката. Като влачех пръсти по стената, тръгнах по тесния коридор, завих, после още един остър завой и извън панела. Тропането и тресенето вече бяха станали по-силни.

— Идвам! — извиках и избутах панела, докато се затвори. Трябваше да се помъча малко, докато сложа на място запънките му, после отидох и дръпнах резето на вратата към кабинета. Баща ми я бутна и отвори толкова внезапно, че ме събори на пода.

— Пчеличке! — изпъшка той, останал без дъх, падна на колене и ме сграбчи. Притисна ме толкова силно, че не можех да дишам. Беше забравил да се сдържи. Страхът му се просмука в мен. Вцепених се в прегръдката му. Изведнъж секна и ме остави да се чудя наистина ли бях усетила онази вълна от любов под него. Той ме пусна, но тъмните му очи останаха впити в мен. Бяха пълни с болка. — Какво правиш? Защо не си в леглото си? — попита ме строго.

— Исках да…

— Не ти е разрешено. Разбираш ли ме? НЕ ти е разрешено!

Не викаше. Гласът му беше по-плашещ, отколкото ако се беше развикал. Беше тих и напрегнат, като ръмжене.

— Какво не ми е разрешено? — попитах разтреперано.

Той ме погледна с подивели очи.

— Не ти е разрешено да излизаш от там, където те оставих. Не ти е разрешено да ме караш да мисля, че съм те загубил.

Прегърна ме отново и ме притисна в студеното си палто. Косата му беше вир-вода и все още носеше горните си дрехи. Сигурно бе влязъл и бе отишъл право до стаята ми, за да ме провери. И мигновено бе изпаднал в паника, след като ме нямаше там. Усетих някакво странно въодушевление в сърцето си. Бях важна за него. Много важна.

— Другия път като ми кажеш да стоя в бърлогата, ще стоя — обещах му.

— Добре — отвърна той пламенно. — Какво правеше тук вътре, със залостената врата?

— Чаках те да се върнеш.

Не беше съвсем лъжа и не знам защо избегнах въпроса му.

— И затова си цялата покрита с паяжини и с оцапано лице. — Докосна лицето ми със студения си пръст. — Плакала си. Има две чисти вадички на лицето ти. — Бръкна в джоба си, извади една не много чиста кърпа и посегна към лицето ми. Отдръпнах се. Той погледна дрипата в ръката си и се засмя тъжно. — Хайде. Да отидем в кухнята и да видим дали ще намерим малко топла вода и чиста кърпа. И можеш да ми разкажеш точно къде беше, докато ме чакаше да се върна.

Не ме пусна долу, а ме понесе, сякаш не можеше да ми се довери, ако не съм в ръцете му. Усещах силата в него, блъскаща се в стените му, за да ги разбие и да ме погълне. Плашеща беше тази едва сдържана буря. Но не се борих срещу нея. Мисля, че в онази нощ реших, че мъчението да съм близо до него е за предпочитане пред това да стоя настрана от единствения човек, който знаех, че ме обича. Подозирам, че в някакъв момент той бе взел същото решение.

В кухнята той гребна с черпака вода от котела за топлене, който винаги се държеше там, и намери чиста кърпа, за да измия с нея лицето си. Казах му, че съм била любопитна да проуча шпионския лабиринт и съм навлязла навътре, и как после изгубих пътя, когато свещта догоря, и се изплаших. Той не ме попита как съм намерила пътя обратно; сигурна съм, че не си представяше колко далече бях навлязла в скритите проходи, и предпочетох да си остане така. За Вълка Баща не казах нищо.