Робин Хоб - Убиецът на Шута

— Надявах се да поговорим повече с теб. Не можеш ли да останеш през нощта? Бурята само се влошава. Ридъл, би ли могъл да видиш дали ханът има още някоя свободна стая?

Поклатих глава. Знаех, че иска да водим дълъг разговор насаме. Копнееше за възможност да обясни всяка част от това и да обмислим всяко възможно решение. Но имаше едно същество, което повече се нуждаеше от мен.

— Не мога. Пчеличка не е свикнала да остава сама.

Спеше ли вече тя? Или лежеше будна и зачудена кога ще се върне тате? Обзе ме срам, че едва ли не бях забравил за нея в тази странна работа, последван от безпокойство и нетърпение. Трябваше да се върна у дома. Погледнах Сенч.

— Разбира се, дойката ѝ…

Поклатих глава, подразнен от забавянето.

— Няма дойка. Двамата с Моли я отглеждахме, а преди да умре майка ѝ нямаше нужда от никой друг. Сега съм само аз. Сенч, трябва да тръгвам.

Той ме погледна. Въздъхна раздразнено и ме потупа по ръката.

— Тръгвай тогава. Но все пак трябва да поговорим. Насаме.

— Ще стане. Друг път. И ще те поразпитам за онзи учител, когото препоръча.

Кимна ми. Щеше да намери начин. Тази нощ трябваше да остане в тази стая и да убеди намусената си подопечна, че е длъжна да направи каквото ѝ предлага. Но това бе негова задача, не моя. Имах достатъчно свои задачи.

Ридъл ме последва в коридора.

— Лош късмет навсякъде — рече той. — Трудно му беше да се справи с преминаването, а после бурята също ни забави. Надяваше се да има един-два кротки часа с теб преди да реши „един проблем“. Изумих се, когато проблемът се оказа едно момиче. Шън. Ужасно име, нали? 8 8 Отбягваната. — Б.пр. Сигурен съм, че не дядо ѝ и баба ѝ са го избрали. Надявам се, че не е решила да го запази.

Погледнах го уморено, докато търсех отговор.

— Е. Поне е добре да знае човек, че талантът на Пророка за драматизиране се препредава.

Той се усмихна криво.

— Бих казал, че вие двамата с Копривка носите доста от него. — След като не отвърнах на усмивката му, ме попита с по-дружески тон: — Как я караш, Том?

Свих рамене и поклатих глава.

— Както виждаш. Оправям се. Приспособявам се.

Той кимна и помълча малко. После каза:

— Копривка се тревожи за сестра си. Казвам ѝ, че си по-способен, отколкото може би си представя, но тя все пак се зае с приготвянето на стая и гледачка за Пчеличка.

— Двамата с Пчеличка всъщност се справяме много добре заедно. Мисля, че сме напълно подходящи един за друг. — Беше ми трудно да съм вежлив. Харесвах Ридъл, но наистина, Пчеличка не беше негова грижа. Беше моя и се чувствах все по-притеснен, все по-сигурен, че трябва да се върна у дома. Изведнъж се почувствах отегчен от всички тях, копнеех само да си тръгна.

Той присви устни и видях как най-сетне се реши да го изрече:

— Само дето я остави сама тази нощ, за да дойдеш тук. Без дойка, без гледачка, без учител? Том, дори едно обикновено дете има нужда от постоянно гледане. А Пчеличка не е…

— Не е твоя грижа — прекъснах го. Думите му ме бяха ужилили, макар и да се постарах да не го издавам. Проклятие. Щеше ли да отиде право при Копривка при първа възможност и да ѝ донесе, че съм занемарил малката ѝ сестра? Взрях се в него. Той отвърна на погледа ми твърдо. Познавахме се от години и бяхме претърпели заедно няколко лоши неща. Веднъж го бях оставил мъртъв или по-лошо и от мъртъв. Никога не ме беше укорил за това. Дължах му благоприличието да го изслушам. Наведох глава и зачаках.

— Тревожим се — заговори той тихо. — За всевъзможни неща, които не е задължително да са наша тревога. Стъписах се, като те видях тази нощ. Не си отслабнал, измършавял си. Пиеш, без да опиташ какво слагаш в устата си, и ядеш, без да погледнеш храната си. Знам, че все още скърбиш, и това си е в реда на нещата. Но скръбта може да накара човек да недогледа очевидното. Например нуждите на детето си.

Беше добронамерен, но нямах настроение да слушам това.

— Не пренебрегвам нуждите ѝ. Точно затова си тръгвам сега. Дай ми три дни да подготвя нещата, преди да доведеш Шън пред прага ми. — Той кимаше и ме гледаше толкова искрено, че гневът ми заглъхна. — Тогава ще видиш Пчеличка и ще говориш с нея. Уверявам те, че не е пренебрегвана, Ридъл. Тя е необичайно дете. Замък Бъкип няма да е добро място за нея.

Не беше убеден, но прояви благоприличието да запази съмненията за себе си.

— Ще ви видя тогава — отвърна ми.

Усетих как погледът му ме проследи, щом тръгнах по коридора. Заслизах по стълбището уморен и изпълнен със съжаления. Признах си разочарованието. В сърцето ми бе имало зрънце надежда, че Сенч е уредил тази среща, защото иска да ме види, да ми предложи някаква утеха и съчувствие за загубата ми. Години бяха минали, откакто беше мой наставник или защитник, ала сърцето ми все още копнееше да усетя закрилата на неговата мъдрост. Докато сме деца, вярваме, че големите знаят всичко и че дори когато не можем да разберем света, те могат да му придадат смисъл. Дори когато сме пораснали, в моменти на страх или скръб все още се обръщаме към по-старото поколение, надявайки се най-сетне да научим някакъв голям, таен урок за смъртта и болката. Знаел бях, че Сенч не се оправя много добре със смъртта. Не трябваше да съм очаквал това от него.