Дейвид Гемел - Меч в бурята

— Ще се прибера. След малко.

— Как върви между тебе и Мерия?

— Все същото. Достатъчно е, че аз я обичам.

— Никога не е достатъчно, Ру — тъжно каза майка му. — Мечтаех си да живееш по-добре. — Млъкна, дишаше тежко. После се усмихна. — Конавар послушен ли е?

Руатан завъртя глава.

— Това момче е родено за бели.

— Ру, той е само на седем години. Има добро сърце. Не бъди твърде суров с него.

Той се засмя.

— Суров ли? Опитвах се да поговоря с него. Уж седи и слуша, а после хуква навън да направи поредната щуротия. Набих го с колана си, но полза никаква. Изтърпя наказанието, без да хленчи, а след два дена открадна сладкиш от пекаря сутринта и остави жива жаба под завивката ми вечерта. — Руатан изведнъж прихна. — Мерия си легна първа. Кълна се, че подскочи чак до тавана като подплашен лебед.

— Но ти го обичаш, нали?

— Да. Миналата седмица слушаше, докато разказвах на Мерия за вълка единак горе в гората. А после отмъкна най-хубавия ми нож и се запиля нанякъде. На седем години е, а накрая го намерих да дебне вълка в гората, нахлупил бронзова купа вместо шлем. Силен дух има това момче. А когато се ухили, можеш да му простиш всичко.

Фитилът на лампата до леглото изсъска и пламъчето изчезна. Руатан изруга тихо и отиде в голямата стая, за да вземе лампа. Върна се бързо, но Палей вече си бе отишла.

Мерия вдигна Бран от седлото на понито и го притисна към гърдите си.

— Хареса ли ти, мъничето ми?

— Още, мамо! — настоя момчето и протегна ръце към малкото сиво конче.

— После — обеща тя. — Я виж къде е Кейвъл. — И посочи черната хрътка, която бе легнала на сянка.

Бран забрави за понито и започна да шава в ръцете ѝ. Мерия го пусна на земята и момчето се втурна към кучето. Обви с ръчички шията му и се гушна в него. Хрътката го близна по лицето. Бран се разкикоти.

Черна сянка се плъзна в небето и огромен гарван кацна тромаво на сламения покрив. Изви глава и лъскаво око се взря надолу към високата стройна млада жена в зелена дреха.

Друга жена излезе от къщата.

— Съпругът ти се е върнал — подхвърли братовчедката Пелейн.

Мерия погледна към хълмовете и видя Руатан, който водеше коня си по склона. Брефар беше на седлото. След време Мерия тъй и не можа да си спомни какво пробуди гнева ѝ в този миг.

— Да, върнал се е — процеди тихо.

Пелейн се вторачи в нея и отсече:

— Изобщо не разбираш каква късметлийка си. Той те обича.

Мерия се помъчи да не ѝ обръща внимание, но това не беше лесно. Поискаше ли да говори за нещо, Пелейн приличаше на хрътка, впила зъби в жертвата си.

— Ако беше омъжена за Борга, щеше да знаеш разликата — продължи братовчедка ѝ с кисела усмивка. — Ляга отляво, после ме наляга и накрая се търкулва надясно. Между сумтенето успява да попита: „И за тебе беше чудесно, нали?“ За щастие обикновено е заспал, преди да отговоря.

Мерия се ухили.

— Не говори така. Борга е свестен мъж.

— Ако месеше и печеше хляба с бързината, с която се люби, щеше да изхранва всички племена оттук чак до брега — изсумтя Пелейн и погледна идващия към тях висок воин. — Готова съм да заложа зестрата си, че поне той не минава през тебе като повей в лятна вечер.

— Да, не минава набързо — отвърна изчервената Мерия и веднага съжали, че е изтървала тези думи.

— Значи трябва да го цениш повече — натърти братовчедката. — Аз щях да ценя каквото имам, ако бях на твое място.

Гневът пламна отново и Мерия се озъби:

— Ами да се беше омъжила за него!

— О, щях да се омъжа, ако ме беше помолил — отвърна Пелейн, без да се засегне. — Две здрави момчета и никакви мъртви бебета… Силно му е семето.

През последните пет години Пелейн бе загубила четири деца. Нито едно не живя повече от пет дни. За миг гневът на Мерия отстъпи пред съчувствието и привързаността към Пелейн.

— Още си млада. Има време.

Пелейн врътна глава.

— Ворна казва, че моето време за деца е минало.

Руатан стигна при тях и свали сина си на земята. Брефар хвана юздата и отведе коня. Руатан целуна Мерия по бузата и се обърна към Пелейн.

— Ако си дошла да ми мътиш водата — усмихна ѝ се, — мятам те на рамо и те отнасям в дома на мъжа ти.

— О, моля те, направи го, защото той не си е вкъщи и имам широко легло, готово за един истински мъж.

Руатан се стъписа, после прихна.

— Небесата са ми свидетел, ама ти си станала порочна жена!

Пелейн си беше хлевоуста, но и тя май се изненада от собствените си думи.

— Не знам дали съм порочна, но знам кога съм излишна — подхвърли малко смутено и закрачи към къщата.