Антъни Райън - Огнената кралица

— Могат да работят — каза Вейлин и я изгледа със зачервени, но твърди очи. — Да построят наново каквото са унищожили.

— Не мога да ги оставя в града — намеси се Рева. — Хората ще ги разкъсат.

— Тогава ще ги вземем с нас — отвърна Вейлин. — Могат да ни служат като носачи.

— Това означава повече гърла за хранене — заяви Лирна и се обърна към брат Харлик. — Довършете разпитите си, братко. Лорд-маршал Орвен да ги обеси, когато свършите. Лордове и господа, на работа, ако обичате.

Намери го седнал край реката, наглед нищо повече от добре сложен войник, който плете въже с необичайно ловки пръсти. Вейлин я беше предупредил да не очаква много от него, затова Лирна се изненада, когато той се изправи при приближаването ѝ и я удостои с безупречен поклон, който би засрамил и най-изискания придворен.

— Кара рече да се поклоня — каза ѝ и широкото му красиво лице грейна в усмивка. — И ми показа как.

Лирна погледна надясно, откъдето ги гледаха другите трима Надарени от Пределите. Момичето, Кара, все още бледо и изтощено от усилията си предния ден, се взираше в Лирна с подозрително мръщене, също както и мършавият младеж, който я държеше за ръка, и едрият мъж с буйната коса, застанал зад двамата. „Да не мислят, че съм дошла да наказвам?“

Когато Плетача пристъпи към нея и посегна да докосне лицето ѝ, Бентен сложи ръка на меча си.

— Всичко е наред, милорд — каза тя на бившия рибар и остана неподвижна, позволи на ръката на лечителя да се плъзне по чертите ѝ. „По-рано пареше, но сега е студена.“

— Дойдох да ви поднеса благодарностите си, господине — каза тя на Плетача. — Бих ви направила лорд…

— Наградата вече е дадена — каза той и отдръпна ръката си. Усмивката му се стопи, челото му се сбърчи смутено и той почука по него. — Все така става, нещо се връща. — Очите му леко се разшириха, докато се взираше в нейните. — Ти ми даде повече. Повече от всеки друг.

Лирна изпита прилив на същата почти паника, която я бе обзела в планината на малесата, желанието да побегне от нещо непознаваемо, но безспорно опасно. Издиша бавно и се насили да срещне погледа му.

— Какво съм ти дала?

Той се усмихна пак, обърна се, седна отново на мястото си и посегна за въжето.

— Себе си — каза тихо, докато ръцете му подновяваха работата си.

— Ваше величество… — Тя се обърна и видя Илтис, идваше към нея. Лицето му беше по-бледо, отколкото ѝ се нравеше, но той въпреки всичко отказваше да си почине. Зад него вървеше брат Кейнис с четирима от простолюдието: две млади жени от града, нилсаелски войник и един от свободните бойци на лорд Норта. Лирна забеляза как тримата Надарени от Пределите се вцепениха, щом ги зърнаха, и се спогледаха тревожно. Едрият даже надигна сопата си и пристъпи пред момичето да го защити.

— Лорд-маршал Кейнис иска частна аудиенция, ваше величество — каза ѝ с поклон Илтис.

Тя кимна и даде знак на Кейнис да се приближи, като отстъпи на известно разстояние от Плетача. Спря се за миг да изгледа замръзналите води на Колдирон, после погледна Кара, която се взираше с нескрита враждебност в брат Кейнис, докато той се смъкваше на едно коляно пред нея. „Притежава силата да замрази река насред лято, а се страхува от този човек.“

— Ваше величество, моля за вашето благоволение…

— Да, да, братко. — Тя му махна да се изправи, после посочи Кара и другите Надарени. — Изглежда, смущавате моите поданици.

Брат Кейнис се обърна към Надарените и направи лека гримаса.

— Те… се боят от онова, което имам да ви кажа. — Обърна се към нея и изправи рамене. — Ваше величество, идвам да ви предложа услугите на своя орден в този конфликт. Поставяме се под ваше командване и не ще се отклоним от никое задължение в стремежа си към победа.

— Никога не съм се съмнявала в лоялността на Шестия орден, братко. Макар да ми се иска да имах повече от вас… — Гласът на Лирна заглъхна, щом пак погледна групичката от простолюдието и ги видя как се разшаваха неловко под изпитателния ѝ поглед, с напрегнати и предпазливи физиономии. — Тези хора не ми се струват подходящи наборници за Шестия.

— Не, ваше величество — каза той и тя разбра, че този човек си налага да изпълни дълг, от който отдавна се е боял. — Ние принадлежим към съвсем друг орден.

Името на куритая беше Двайсет и седем, макар че Алуциус още не го бе чул да го произнася. Всъщност не го бе чул да казва нищо. Подчиняваше се мигновено на нарежданията и беше идеалният слуга: носеше, чистеше и разтребваше, без да показва и най-малкия признак за умора или недоволство.