Дейвид Гемел - Среднощен сокол

Младежът му завидя. Толкова би искал и той да има скъпи спомени за баща си. Но от първите години в паметта му бе останало само лицето на Големия мъж — Руатан, който го носеше на раменете си, за да види стадата добитък.

Дори и сега, толкова време след смъртта на Руатан, покрусата обгръщаше Бануин, щом се сетеше за него. С широката си усмивка, дългата си руса коса и огромните си рамене този великан изглеждаше безсмъртен и неуязвим. А когато умря след битката с племето панони, светът на малкия Бануин сякаш се срути.

Скоро се появиха и други причини дните му да станат нерадостни. Армията на Каменград слезе на далечния южен бряг и на север плъзнаха вести за сражения и кланета. Другите деца в селото настръхнаха срещу Бануин, присмиваха се на потеклото му, подиграваха му се, дразнеха го. Започнаха да го бият и страхът стана негов неизменен спътник.

Тези мъки се проточиха. Най-много се гавреше с него Форвар, червенокосият май се радваше безмерно, когато му причиняваше болка. Веднъж го върза за едно дърво и натрупа съчки около краката му. Не запали огън, но все се преструваше, че ей сега ще го направи. Деветгодишният Бануин се напика от ужас.

Щастливите спомени от детството му бяха оскъдни. Освен в дружбата с Бейн намираше утеха само в мечтите. Ще замине за Каменград и ще стане гражданин на империята. Там имат училища и университети. Там човек може да учи, да живее мирно без страх от насилие и заплахи. Един търговец му разказа за голямата библиотека на Каменград, където съхранявали повече от дванайсет хиляди свитъка и какви ли не изумителни неща. След този ден най-пламенното желание на Бануин беше да отиде там и да седи в спокоен размисъл. Досаждаше непрекъснато на брат Слънцеднев, докато друидът не се съгласи да го научи да чете и да пише на тургонски — езика на Каменград. Прекара много интересни месеци в Старите дъбове, разговаряше с търговците от Каменград и изграждаше мислено образа на града на своите мечти. Знаеше имената на всеки от петте хълма, разположението на парковете и паметниците. Голямата библиотека бе построена в парка на Фесус до изкуствено езеро. Дотам се стигаше по алея, покрай която растяха дървета. През пролетта клоните им се изпъстряха в бяло и розово, през есента — в червено и златно. Около езерото имаше мраморни пейки, където студентите сядаха на слънце, за да говорят за философия със своите наставници.

Бануин потръпваше от удоволствие, когато си представяше това. Няма да бяга уплашен през гората. Няма да чува крясъците и ревовете на буйните младоци от племето, няма да слуша самохвалствата им за бъдещи подвизи в битките. Не му се вярваше, че гражданите на Каменград спорят кой пърди най-гръмко и пикае с най-дълга струя.

След още няколко часа езда реши да потърси място за нощувка. Отдалечи се от откритата местност — искаше да е на завет в някоя горичка до ручей. Конят подуши силно въздуха и вирна глава. Бануин отпусна юздата и го остави да върви сам към водата. Провряха се през гъсти шубраци и стигнаха до продълговато овално езерце с бели лилии и върби, чиито клони се потапяха в бистрата вода. Няколко бели лебеда се плъзгаха кротко по повърхността. Прекрасно място. Бануин слезе от коня, свали седлото и не пусна животното да се напие, докато не го изтърка старателно.

Час по-късно конят бе спънат и пасеше наблизо, а Бануин седеше на брега и зяпаше рибките в езерцето. Отдъхваше си, наслаждаваше се на тези мигове. Изведнъж се пробуди неговата Дарба — страхът бодна ума му като игличка. Майка му често казваше, че някой ден щял да разбере как да използва всички заложби, които е наследил от нея, но това все не се случваше. Нямаше видения, не можеше да изцелява с едно докосване, не успяваше да отгатне мислите на другите хора. Но имаше ли заплаха наблизо, винаги я долавяше. Засега Дарбата не се проявяваше в нищо друго.

А този път опасността беше съвсем близо до него.

Устата му пресъхна, докато ставаше и бавно се обръщаше. Трима мъже се появиха между дърветата — корави и намръщени мъже. Нямаха наметала. Дрехите им изглеждаха оръфани, а панталоните бяха нескопосано скроени и ушити от еленова кожа. Затова пък и тримата имаха мечове и ножове. Бануин се помъчи да укроти страха си и им подвикна:

— Добър ви ден!

Първият го доближи. Лявата му очна кухина беше празна, а на лявата му ръка липсваха три пръста. В този миг Бануин преживя първото си видение — мъжът тичаше в сражение, размахваше железен меч. Зад него се развяваше наметало със зелени и сини карета, каквито носеха мъжете от племето риганте. Стрела го улучи под остър ъгъл до носа и острието сряза окото му. Той залитна, но продължи да тича към враговете.