Дейвид Гемел - Среднощен сокол

— Кой друг би могъл да те открие, ако не Паракс — вдигна рамене Ворна.

— Да, кой друг… — засмя се Бейн. — Много разсъдлив старец. Дори мъдрец. Предсказа ми бъдещето. Както и да е, време е да тръгвам. Искам да ти благодаря за всичко, което направи за мен.

Страхът на Ворна се засилваше и тя докосна съзнанието му с дарбата си. В главата ѝ сякаш нахлуха скръб, угризения и пустота, а с тях и стремеж към смъртта.

— Чакай! — побърза да каже на младежа, който прекрачи към вратата. — Ако нямаш никакви планове, моля те и ти да направиш нещо за мен.

— Ворна, за тебе бих направил всичко.

— Намери Бануин. Пътувай с него и го пази от злощастия. Много ще ми олекне — добави тя, докато Бейн поспря колебливо на прага, — ако знам, че двамата сте заедно.

Той надникна през отворената врата.

— А, ето ги. Препускат като вихър! Време е да се махна.

Ухили се и Ворна се успокои — отново виждаше предишния Бейн, весел и жизнен.

— Не се тревожи за Бануин — каза той. — Ще го намеря и ще го придружа.

— Надявах се на това — каза Ворна. — Сега ми е леко на сърцето. Побързай.

Бейн се усмихна до ушите, върна се в стаята, вдигна я високо и я целуна по бузите.

— И ти се пази — заръча ѝ. — Не са много хората на този свят, които обичам.

Пусна я да стъпи и тя го погали по лицето.

— Тръгвай де!

Бейн изфуча от къщата. Ворна застана на прага и загледа как сивият кон препусна по ливадата, прескочи оградата и продължи в галоп към южните възвишения.

Двайсетината ездачи от потерята обърнаха конете си и се устремиха подире му.

— Няма да го догоните — промълви вещицата.

Не за пръв път Бануин дръпна юздата на кафявия си кон, за да се обърне на север. Още виждаше далечните върхове през пролуките между високите ели. Загледа се напред към южните равнини, които сякаш го подканяха — знаеше, че щом се спусне от последното било, Кайр Друаг ще се превърне само в спомен. Почувства лека тъга, която го изненада.

Никога не се бе радвал на живота си сред риганте. И като дете му бяха омразни буйните игри, увлечението по силата, свадите и сбиванията. От собствения си горчив опит се бе убедил, че риганте са хора с твърде променливи настроения, които лесно се разгарят в гняв. Въпреки това му беше тежко, че ги напуска.

В ясния ден слънцето грееше приятно. Бануин плъзна пръсти през тъмната си падаща до раменете коса. „Трябва да се подстрижа, преди да прекося морето. Гражданите на Каменград предпочитат късите коси. Бръснат се всеки ден, защото брадите и мустаците подобават на варварите.“ Мислите му се отнесоха далеч от дивите планини Друаг, представяше си легендарния град, където бе живял неговият баща.

Хората винаги говореха с уважение за първия Бануин — Чужденеца, нисичкия търговец, който дошъл да живее сред Народа и се оженил за бившата вещица Ворна. Достоен човек, казваха, благ и храбър. Кралят на пердиите го убил безмилостно преди деветнайсет години.

Погледна за последен път Кайр Друаг, смуши с пети коня и пое надолу по склона.

— Какъв беше баща ми? — попита веднъж майка си.

— Не беше висок, но беше хубав и тъмнокос като тебе.

— А очите му сини като нашите ли бяха?

— Не, очите му също бяха тъмни.

— Дали са го тормозили, когато още е бил момче?

— Синко, никога не сме говорили за детството му. Но когато го познавах, никой не би посмял да го тормози.

Бануин продължаваше на юг. Бе прекосил реката предишния ден и доколкото можеше да прецени, му оставаше още един ден път до Гилрат, селище на южните риганте. Конят, подарен му от краля, не се уморяваше и беше силен, но и може би твърде своенравен. Всяка сутрин впиваше неприязнен поглед в ездача си, а когато Бануин го яхнеше, мяташе задница няколко пъти и му разтръскваше костите. Младежът се досещаше, че изобщо не допада на своя кон и че той едва го търпи на седлото.

— Свестен кон е този — бе казал Конавар. — Няма да те подведе.

Бануин открай време се чувстваше неловко в присъствието на краля. У този неимоверно силен мъж, прославен воин и предводител най-смущаващи бяха очите — зелено и златисто, същите като на Бейн. А погледът му сякаш разгадаваше душата на човека отсреща.

— Благодаря ви, господарю — бе отговорил Бануин. — Благодаря ви и за цялата доброта, която проявявахте към моята майка и към мен.

— Стига де, момко, какво толкова съм направил. Ти уверен ли си, че искаш да потеглиш на това пътешествие?

— Убеден съм в това, господарю. Искам да видя родината на моя баща.

— Човек винаги трябва да знае откъде произхожда — съгласи се Конавар. — И да се гордее с това. Твоят баща беше велик мъж. Всичко, което научих от него, беше ценно за мен. Спомените за Бануин са ми скъпи.