Дейвид Гемел - Среднощен сокол

— Не. Защото копнееш всичко да свърши — възрази Паракс. — Тежи ти скръбта, че загуби майка си, и не можеш да понесеш, че цял живот те отхвърлят и пренебрегват. Чакаш смъртта. Може би дори я желаеш. Затова се надявам да заминеш оттук и да се усъвършенстваш. Защото имаш същите заложби за величие, каквито имаше Конавар. И аз също като него не искам да видя смъртта ти.

Смуши с пети кобилата и се отдалечи от поляната.

Повечето хора си казваха, че отминалите години са били милостиви към Ворна. Макар че бе прехвърлила петдесетте, дългата ѝ коса си оставаше черна, със сребристи нишки, а кожата — гладка. Изглеждаше десетина години по-млада, докато седеше под навеса пред къщата си и гледаше село Трите потока в последните лъчи на слънцето.

Мислеше си, че такова е могъществото на уика — земната магия в кръвта ѝ, която забавяше остаряването. Някога бе всеизвестна като Ворна Вещицата и хората по тези земи се отнасяха с почит и страх към нея. Но откакто повярваха, че е загубила силите си, станаха приветливи и тя се радваше на приятното чувство да ѝ махат и да се усмихват, когато минава край тях. Канеха я в домовете си и тя беше щастлива.

„Да, отминалите години бяха милостиви към мен…“ Изведнъж потръпна, но не от студ. Оттук виждаше ковачницата на Нанкумал, чуваше равномерните удари на чука му, а вдясно беше къщата, където някога живееха родителите на Конавар — Мерия и Руатан. Ворна въздъхна от притока на отдавнашни спомени. Изви глава да погледне величавите върхове на Кайр Друаг. Снегът изглеждаше бледозлатист в гаснещата светлина. „Толкова малко промени в планините, а толкова много в нашия живот…“ Обърна се към старата къща на Руатан отвъд ливадата и си представи как той крачеше по тревата, а нейният син седеше на раменете му. Руатан винаги преливаше от жизненост и сила. Ворна затвори очи. Знаеше, че е безполезно да тъне в съжаление. Така прахосваше и времето, и чувствата си. Но с годините ставаше по-трудно да го отпъжда. Най-добре да го изтърпи, за да отмине само.

От паметта ѝ изплува и лицето на нейния покоен съпруг — Бануин, нисичкия търговец от Каменград, когато заминаваше за последен път, придружен от младия тогава Конавар. Бануин се обърна и махна с ръка, после ѝ прати въздушна целувка. Още усещаше стегнат възел в корема от този спомен, в гърлото ѝ пак заседна бучка. Той не доживя да види сина си.

А сега и младият Бануин замина. И също се обърна да ѝ махне с ръка от билото на хълма. И Ворна отново остана сама както в онези времена преди схватката между Конавар и мечока. Преди нейния танц с Бануин в празничната нощ. Преди да загуби дарбата си на вещица. И преди да я придобие отново, което остана тайна за околните.

Стана и тръгна към първия поток. Спря за малко да се порадва на бледолилавите напръстничета по бреговете. Благостта в душата ѝ преливаше в лека печал и все ѝ се струваше, че призраците от миналото са наоколо. Могъщият Руатан, Ериата — Земната жена, сакатият Риамфада, изтерзаната Ариан.

— Дано си намерила покой, момиче — прошепна Ворна.

Щом помисли за Ариан, се сети и за нейния син Бейн. Какво ужасно име му избра Ариан — означаваше „проклятие“ на старото наречие. Затънала в себичността и мъката си, тя бе искала всички от племето риганте да знаят за страданията ѝ.

Въпреки бремето на това име момчето израсна както трябва, само със словото не се справяше добре. Кралят бе разпоредил всички деца на риганте да се учат на четене и писане. Някаква неразбираема за Ворна пречка все спъваше Бейн в ученето въпреки острия му ум и находчивостта му. Друидът брат Слънцеднев се занимаваше с децата в Трите потока и накрая изпрати Бейн в дома на Ворна, за да учи с Бануин, който с лекота поглъщаше тези знания. Но и с неуморната помощ на Бануин на Бейн му беше трудно.

Имаше обаче други умения, с които понякога успяваше да зарадва Ворна. Тя се засмя на спомена за малкия язовец.

Огледа се да провери дали има хора наблизо, приклекна и очерта кръг с пръст във въздуха, а накрая прошепна три от Словата на силата — древни думи от език, който хората отдавна не говореха. Сребристият кръг засия сред напръстничетата. Ворна му вдъхна живот полека, въздухът в кръга се разлюля като лятна мараня и там се появи образ. Тя се вгледа в деветгодишното момче и слепия язовец. Подпря се на колене сред цветята и наблюдаваше безмълвно сцената, а умът ѝ се пренесе в онази лятна вечер преди осем години.

Слънцето се бе спуснало зад планините около час преди това. Някой потропа на вратата. Ворна се загърна с шал и излезе навън. Бейн стоеше на лунна светлина, а до крака му се бе сгушил съвсем млад язовец. Когато отвори вратата, Ворна забеляза как черно-сребристата главичка се върти наляво-надясно.