Дейвид Гемел - Среднощен сокол

— Отърваха ме… от цирея — усмихна се Фялок с усилие. — Знаех, че ти… не си Кон.

Стрели се бяха забили в тялото му през брънките на ризницата. Раната в рамото беше дълбока, но смъртоносният удар бе разсякъл ризницата на левия хълбок.

— Ти се би чудесно, мъжаго — промълви Бейн.

Фялок стисна ръката му, придърпа го към себе си и прошепна:

— Къде е кралят?

— Мъртъв е. Уби го Брефар.

Лицето на умиращия пламна от гняв.

— А какво стана с Брефар?

— Самоуби се.

— Единствената добрина… която е направил през живота си. Жалко, че не се престраши по-рано. Открай време си беше гадина, но Кон… все не можеше да повярва. Мен не успя да заблуди. Винаги съм преценявал хората… правилно. — Фялок се взря в лицето на младия воин и се усмихна изнурено. — Е, не винаги. Не бях прав за тебе, Бейн. — Великанът изпъшка. — Как ми се искаше… да участвам… в похода към Каменград…

И издъхна.

Бейн се изправи.

Навсякъде около него бойци от племената обикаляха полесражението и довършваха ранените войници от Каменград. Зърна Бендегит Бран да върви нанякъде. Хвана юздата на бродещ безцелно кафяв жребец и го яхна. Далеч наляво забеляза коня на Конавар. Беше прав, юздите му висяха до земята. Бейн се зарадва, че е оцелял. Смуши с пети кафявия жребец и продължи покрай Бран, който му извика:

— Почакай!

Бейн срита коня и препусна в галоп.

Войниците спираха, поздравяваха го с размахани мечове и крещяха името му. Стигна до билото на хълма и се обърна да огледа полето, напоено с кръвта на загиналите.

„Гордея се с тебе, момко“ — прозвуча гласът на Конавар в ума му.

През целия дълъг следобед брат Слънцеднев, Бануин и още двайсет друиди обикаляха ранените. Помагаха им стотина бойци, които имаха опит в лечението на рани. Въпреки това мнозина умряха.

Около седемнайсет хиляди мъже от риганте, норвиите и паноните дадоха живота си, за да защитят своята родина, а повече от двайсет и пет хиляди войници на Каменград бяха пожертвани заради амбициите на Джасарай.

Ранените от племената бяха хиляди. Сред мъртвите бяха пълководците Гованан, Фялок и Остаран. Недалеч от Фялок се виждаха телата на бившите горяни Уик и Валиан, до тях беше трупът на Фурс, сина на Оста. Финигал беше жив въпреки отсечената лява китка. Четири хиляди и петстотин от Железните вълци и Конните стрелци загинаха в нападението срещу бойния квадрат на Джасарай, още хиляда бяха ранени.

Съгледвачите се върнаха при Бендегит Бран с вестта, че оцелелите Пантери са тръгнали на юг от временното укрепление. Той нямаше друг избор освен да ги остави да избягат…

Когато Бран и двайсетима от Железните вълци доближиха златистите камъни в Кръга на Болг, слънцето вече клонеше към заник. Мъж с превити рамене и момче седяха до трупа на краля, който отново бе с позлатената си броня. Бейн не се виждаше никъде.

Бран слезе от коня и поговори с мъжа. Научи, че е бащата на момчето и че е дошъл да търси сина си. Бран им благодари за бдението при тялото на брат му.

— Къде е воинът, който беше с него? — попита след това.

— Не видях никой друг, господине.

— А ти? — обърна се Бран към момчето.

— Дойде един мъж, господине, малко преди татко да ме намери тук. И направи велика магия. В кръга се появи сияние и той влезе в него и изчезна.

— Изчезна ли?

— Да, господине.

— Само това ли видя?

— Видях планини отвъд кръга, господине. Бели планини.